Част първа
Приказка за всеотдайната и сляпа обич
2013 Румяна Славова
В далечна девствена гора
към небето издигаше снажна снага
дървото със зелената коса.
Снага, тъй учудващо прилична
на изваяно и бяло женско тяло...
Изящно и високо
се гордееше със своята коса,
и развяваше я волно
флиртувайки с галещия вятър!
А той понякога ù носеше цветя
и закичваше косите И зелени!
Сетне литваше
и разказваше на цялата гора
колко мила е -
чаровница вълшебна!
Но дори онези - стогодишните
не бе възможно да я опознаят.
Но бе приятелка добра
с всички твари горски!
Бяха ù любими
елен със своята сърна,
които под стряхата
на косата ù зелена,
срещаха се всяка вечер!
Еленът - напет с огромни рога
нежно целуваше сърната,
а тя с клепки срамежливо трептеше.
Ех,така се радваше дървото
на таз любов безкрайно сладка,
но не бе намерило все още
на себе си душата сродна!
Но в слънчев ден една
катерица приказлива
тайна чужда И разказа...
Дъбът отсреща от година
бил тайно влюбен в нея!
Но така и досега,
от срам,не смеел да признае...
Но тъгувал и не спял,
и все за нея той говорел!
Не можел да се доближи,
но не спирал да се взира
в нейните коси
и за аромата на снагата ù мечтаел!
Ах,как ядоса се
зелената госпожица!
Как смееше така да ù говори!?
На катерицата високомерно каза,
че той е стар, дебел и грозен!
Горкият дъб! От мъка,
му окапаха листата!
А тя бе все по-красива -
най-вече сутрин след росата!
Но не щеш ли, в слънчев ден,
палавият вятър,вместо цвете,
донесе ù балон със цвят лимонен...
Той в косата И удобно настани се,
а дръвчето рече:
-Ах, какво си ти!?Приличаш ми
на малко слънце!
-Ех, де да бях, но не...
Наричат ме балонче
и на децата мили съм любимец.
-А какво е туй "деца"?
-О,те са рожби на човеците.
Те толкоз ги обичат,
че за тяхна радост
даряват ги с балони, като мене
оцветени с багри от дъгата!
Едно дете ме пусна днес
за да види как летя
и така прекосих града.
Много чудеса видях,
но вятърът ме грабна - полудя
и на теб подарък ме донесе!
-Продължавай! Разкажи ми още!
Как изглежда туй създание - "човека"?
-Ще ти разкажа...
Явно тук още не е стъпвало
негово краче.
Той може да се движи,
да танцува...
Някой е с коси като нощта,
а друг, с коси от слънчеви лъчи!
В очите носи звездици!
Но най-прекрасна във човека
е усмивката...
Но както разказваше,балонът,
се почувства зле
и пръсна се на хиляди парчета!
Изплаши се дръвчето,
а после заскърбя
и заради балона
отрони няколко листенца...
Но бързо го забрави.
Имаше си цел сега -
във всяка минута замечта
да се запознае със човека!
Дори еленът и сърната
не я вълнуваха като преди.
Неспирно забленува
очите му да види
и косите му - чудно че не са зелени!
И как успява да се движи!?
Тогава, може би,
сам ще дойде той при нея...
Каква ли чудна страна обитава -
пълна с деца и балони!?
А дъбът, все тъй
влюбен в нея си остана,
но от скръб бяха увиснали неговите клони!
Веднъж ветрецът тихо я попита
за какво толкова мълчи и мисли,
че внимание не му обръща.
Госпожицата тогава
за мечтата своя му разказа -
как силно желае да срещне "човека".
Вятърът замисли се,
но не отговори нищо
и препусна пак
към някое далечно място.
Минаха се много дни,
но дръвчето не преставаше да мисли.
И не щеш ли, във съдбовен ден,
изведнъж пороен дъжд се плисна!
Задуха вятъра със пълни сили!
Но нейната коса прекрасна беше
в тази буря!
Дървото се любуваше и на дъжда,
и на хладната прегръдка
на своя стар приятел!
А той И бе подготвил изненада...
С облаците сиви бе се уговорил,
щом даде им знак,
да се съберат и проливен дъжд,
като игли бодливи,
да изсипят отгоре.
В този ден с дъжда
вятърът подгони двама влюбени
към гъстата гора...
А денят преди това
прекрасен беше за разходка
и те ръка за ръка
разхождаха се край гората.
Не смееха да влизат - бяха чували,
че е тъмна и дълбока,
и опасности във нея дебнат.
А вятърът грубо завъртя ги
и заблъска ги,забоде им очите...
Като че с камшик
ги шибаше в гърба
и те побягнаха, изплашени,
за да се скрият...
Може би във пещера
или в хралупа докато бурята премине
и навлязоха така вдън гора...
Но къде ли да се приютят на сухинка!?
Изведнъж се спънаха
във дълги клонки
и паднаха досами дръвчето.
А вятърът не спираше
лицата им да брули!
Прегърнаха се двамата
и замолиха спасение!
И прошепна вятърът едва:
-Ето,доведох ти "човека"...
Ах,зарадва се зелената девойка!
А сетне за човека домъчня ù!
Обви със своята коса телата им
в ароматна и зелена дреха.
Те се сгушиха така
и благодариха на дървото,
че бе спасило им живота.
А то още по-силно ги зави с листа,
попи сълзите им едва
и приспа ги в свойта люлка.
А на сутринта
цялата гора шумеше
и бърбореше за вчерашната буря,
и за новината - зелената госпожица
бе срещнала "човека"!
Само тя, притихнала, се усмихваше
на утринното слънце
и галеше косите им полека -
едните с цвета на нощта,
а другите с цвета на лъчите
огряващи небето.
Не бе видяла още
в очите им звездите,нито усмивка...
а само сълзите им - с дъжда слети!
Може би те много ще я заобичат
и с нея вечно ще останат!
А тя ще ги приспива всяка вечер
със нежните си ласки...
И ето,мъжът с коси като нощта
отвори си очите -
бяха те със цвят небесен
и блестяха в тях звездици ясни!
Ах,тя зашемети се
от тая красота прекрасна
и сякаш цяла затрепери,
и зашумяха И листата!
Ето,и момичето с коси
от слънчеви лъчи
отвори си очите,
и нощното небе във тях разкри се -
покрито със звездици!
Те бяха тъй щастливи,че са живи
и разцъфнаха усмивки върху устните
като гълъбчета бели, мили!
-Но това е чудо!Оживяхме!
А туй дръвче е необикновено -
спаси на теб и мен живота!
-О, да! И тъй съм радостна!
Мислех,че очи не ще отворя,
но дръвчето нов живот подари ни!
-Да, така е! Туй е шанс за теб и мене!
И затуй, тук пред него за свидетел,
аз те моля, за мен да се омъжиш!
И засияха им лицата,
както сияеше зората!
-О, да - ще сме заедно вовеки!
Дръвчето спомни си тогава
за сърната и елена
и тяхната любов - безкрайно сладка...
Отпусна своята прегръдка
и косите им погали.
Пожела им да запазят
тез звездици във очите
и гълъбите никога
от устните да не излитат!
После почитаемите гости
похапнаха си диви ягоди
от отсрещната полянка
и събраха сили към града да се запътят.
Прегърнаха дървото и благодариха
за спасението и за топлата му
мека люлка!
Обещаха след година,на този ден,
да се завърнат пак при него,
защото то бе причината
един на друг завинаги да се обричат!
А вятърът полъхваше едва
и разбъркваше зелената коса,
косата с цвета на лъчи
и онази с цвета на нощта...
Дъбът и той се разнежи,
и следеше с любопитство
туй събитие щастливо!
А младежът, с длани горещи,
върху кората на дървото,
с джобно ножче издълба сърце
в чест на любовта си...
А то, от болка, затрепка с листенца,
с клончета изскърца,
но в чест на обичта си към човека -
издържа!
И така от всичките дървета
в цялата гора
то бе "дръвчето със сърцето"!
Отминаха се много дни,
но госпожицата не забрави
онзи ден и обещанието
отново "човеците" да види.
Ах, те сигурно бяха щастливи
откакто тръгнаха от нея!
Може би имаха дечица свои,
от онези, за които разказа ù балона!
Тъй бе любопитна и тях,
мъничките, да види -
играещи си със балони!
Би ги залюляла нежно
за да види белите усмивки
върху личицата...
Унесена в мечти така
и в закачки с вятъра немирен,
очакваща със трепет среща нова,
отминаха се още дни,
и настъпи есен златокоса...
А нейните коси
оставаха си все тъй зелени,
за разлика от всичките край нея,
на които вятърът обрули им листата
и ги завихря и премята
дълго над земята...
Сетне му омръзна
и реши да посети
някое далечно място.
Поздрави гората - завилнял,
косите разлюля игриво
на приятелката си обична
и...
© Румяна Славова Всички права запазени