Зелената госпожица (Дръвчето със сърцето)

Част първа 

Приказка за всеотдайната и сляпа обич 

2013 Румяна Славова 

В далечна девствена гора 

към небето издигаше снажна снага 

дървото със зелената коса. 

Снага, тъй учудващо прилична 

на изваяно и бяло женско тяло... 

Изящно и високо 

се гордееше със своята коса, 

и развяваше я волно 

флиртувайки с галещия вятър! 

А той понякога ù носеше цветя 

и закичваше косите И зелени! 

Сетне литваше 

и разказваше на цялата гора 

колко мила е - 

чаровница вълшебна! 

Но дори онези - стогодишните 

не бе възможно да я опознаят. 

Но бе приятелка добра 

с всички твари горски! 

Бяха ù любими 

елен със своята сърна, 

които под стряхата 

на косата ù зелена, 

срещаха се всяка вечер! 

Еленът - напет с огромни рога 

нежно целуваше сърната, 

а тя с клепки срамежливо трептеше. 

Ех,така се радваше дървото 

на таз любов безкрайно сладка, 

но не бе намерило все още 

на себе си душата сродна! 

Но в слънчев ден една 

катерица приказлива 

тайна чужда И разказа... 

Дъбът отсреща от година 

бил тайно влюбен в нея! 

Но така и досега, 

от срам,не смеел да признае... 

Но тъгувал и не спял, 

и все за нея той говорел! 

Не можел да се доближи, 

но не спирал да се взира 

в нейните коси 

и за аромата на снагата ù мечтаел!

 Ах,как ядоса се 

зелената госпожица! 

Как смееше така да ù говори!? 

На катерицата високомерно каза, 

че той е стар, дебел и грозен! 

Горкият дъб! От мъка, 

му окапаха листата! 

А тя бе все по-красива - 

най-вече сутрин след росата! 

Но не щеш ли, в слънчев ден, 

палавият вятър,вместо цвете, 

донесе ù балон със цвят лимонен... 

Той в косата И удобно настани се,

а дръвчето рече: 

-Ах, какво си ти!?Приличаш ми 

на малко слънце! 

-Ех, де да бях, но не... 

Наричат ме балонче 

и на децата мили съм любимец. 

-А какво е туй "деца"? 

-О,те са рожби на човеците. 

Те толкоз ги обичат, 

че за тяхна радост 

даряват ги с балони, като мене 

оцветени с багри от дъгата! 

Едно дете ме пусна днес 

за да види как летя 

и така прекосих града. 

Много чудеса видях, 

но вятърът ме грабна - полудя 

и на теб подарък ме донесе! 

-Продължавай! Разкажи ми още! 

Как изглежда туй създание - "човека"?

 -Ще ти разкажа... 

Явно тук още не е стъпвало 

негово краче. 

Той може да се движи, 

да танцува... 

Някой е с коси като нощта, 

а друг, с коси от слънчеви лъчи! 

В очите носи звездици! 

Но най-прекрасна във човека 

е усмивката... 

Но както разказваше,балонът, 

се почувства зле 

и пръсна се на хиляди парчета! 

Изплаши се дръвчето, 

а после заскърбя 

и заради балона 

отрони няколко листенца... 

Но бързо го забрави. 

Имаше си цел сега - 

във всяка минута замечта 

да се запознае със човека! 

Дори еленът и сърната 

не я вълнуваха като преди. 

Неспирно забленува 

очите му да види 

и косите му - чудно че не са зелени! 

И как успява да се движи!? 

Тогава, може би, 

сам ще дойде той при нея... 

Каква ли чудна страна обитава - 

пълна с деца и балони!? 

А дъбът, все тъй

влюбен в нея си остана, 

но от скръб бяха увиснали неговите клони! 

Веднъж ветрецът тихо я попита 

за какво толкова мълчи и мисли, 

че внимание не му обръща. 

Госпожицата тогава 

за мечтата своя му разказа - 

как силно желае да срещне "човека". 

Вятърът замисли се, 

но не отговори нищо 

и препусна пак 

към някое далечно място. 

Минаха се много дни, 

но дръвчето не преставаше да мисли. 

И не щеш ли, във съдбовен ден, 

изведнъж пороен дъжд се плисна! 

Задуха вятъра със пълни сили! 

Но нейната коса прекрасна беше

в тази буря! 

Дървото се любуваше и на дъжда, 

и на хладната прегръдка 

на своя стар приятел! 

А той И бе подготвил изненада... 

С облаците сиви бе се уговорил, 

щом даде им знак, 

да се съберат и проливен дъжд, 

като игли бодливи, 

да изсипят отгоре. 

В този ден с дъжда 

вятърът подгони двама влюбени 

към гъстата гора... 

А денят преди това 

прекрасен беше за разходка 

и те ръка за ръка 

разхождаха се край гората. 

Не смееха да влизат - бяха чували, 

че е тъмна и дълбока, 

и опасности във нея дебнат. 

А вятърът грубо завъртя ги 

и заблъска ги,забоде им очите... 

Като че с камшик 

ги шибаше в гърба 

и те побягнаха, изплашени, 

за да се скрият... 

Може би във пещера 

или в хралупа докато бурята премине 

и навлязоха така вдън гора... 

Но къде ли да се приютят на сухинка!? 

Изведнъж се спънаха 

във дълги клонки 

и паднаха досами дръвчето. 

А вятърът не спираше 

лицата им да брули! 

Прегърнаха се двамата 

и замолиха спасение! 

И прошепна вятърът едва: 

-Ето,доведох ти "човека"... 

Ах,зарадва се зелената девойка! 

А сетне за човека домъчня ù! 

Обви със своята коса телата им 

в ароматна и зелена дреха. 

Те се сгушиха така 

и благодариха на дървото, 

че бе спасило им живота. 

А то още по-силно ги зави с листа, 

попи сълзите им едва 

и приспа ги в свойта люлка.

 А на сутринта 

цялата гора шумеше 

и бърбореше за вчерашната буря, 

и за новината - зелената госпожица 

бе срещнала "човека"! 

Само тя, притихнала, се усмихваше

на утринното слънце 

и галеше косите им полека - 

едните с цвета на нощта, 

а другите с цвета на лъчите 

огряващи небето. 

Не бе видяла още 

в очите им звездите,нито усмивка... 

а само сълзите им - с дъжда слети! 

Може би те много ще я заобичат 

и с нея вечно ще останат! 

А тя ще ги приспива всяка вечер 

със нежните си ласки...

И ето,мъжът с коси като нощта 

отвори си очите - 

бяха те със цвят небесен 

и блестяха в тях звездици ясни! 

Ах,тя зашемети се 

от тая красота прекрасна 

и сякаш цяла затрепери, 

и зашумяха И листата! 

Ето,и момичето с коси 

от слънчеви лъчи 

отвори си очите, 

и нощното небе във тях разкри се - 

покрито със звездици! 

Те бяха тъй щастливи,че са живи 

и разцъфнаха усмивки върху устните 

като гълъбчета бели, мили! 

-Но това е чудо!Оживяхме! 

А туй дръвче е необикновено - 

спаси на теб и мен живота! 

-О, да! И тъй съм радостна! 

Мислех,че очи не ще отворя, 

но дръвчето нов живот подари ни! 

-Да, така е! Туй е шанс за теб и мене! 

И затуй, тук пред него за свидетел, 

аз те моля, за мен да се омъжиш! 

И засияха им лицата, 

както сияеше зората! 

-О, да - ще сме заедно вовеки! 

Дръвчето спомни си тогава 

за сърната и елена 

и тяхната любов - безкрайно сладка... 

Отпусна своята прегръдка 

и косите им погали. 

Пожела им да запазят 

тез звездици във очите 

и гълъбите никога 

от устните да не излитат! 

После почитаемите гости 

похапнаха си диви ягоди 

от отсрещната полянка 

и събраха сили към града да се запътят. 

Прегърнаха дървото и благодариха 

за спасението и за топлата му 

мека люлка! 

Обещаха след година,на този ден, 

да се завърнат пак при него, 

защото то бе причината 

един на друг завинаги да се обричат! 

А вятърът полъхваше едва 

и разбъркваше зелената коса, 

косата с цвета на лъчи 

и онази с цвета на нощта... 

Дъбът и той се разнежи, 

и следеше с любопитство

туй събитие щастливо!

 А младежът, с длани горещи, 

върху кората на дървото, 

с джобно ножче издълба сърце 

в чест на любовта си... 

А то, от болка, затрепка с листенца, 

с клончета изскърца, 

но в чест на обичта си към човека - 

издържа! 

И така от всичките дървета 

в цялата гора 

то бе "дръвчето със сърцето"! 

Отминаха се много дни, 

но госпожицата не забрави 

онзи ден и обещанието 

отново "човеците" да види. 

Ах, те сигурно бяха щастливи 

откакто тръгнаха от нея! 

Може би имаха дечица свои, 

от онези, за които разказа ù балона! 

Тъй бе любопитна и тях, 

мъничките, да види - 

играещи си със балони! 

Би ги залюляла нежно 

за да види белите усмивки 

върху личицата... 

Унесена в мечти така 

и в закачки с вятъра немирен, 

очакваща със трепет среща нова, 

отминаха се още дни, 

и настъпи есен златокоса... 

А нейните коси 

оставаха си все тъй зелени, 

за разлика от всичките край нея, 

на които вятърът обрули им листата 

и ги завихря и премята 

дълго над земята... 

Сетне му омръзна 

и реши да посети 

някое далечно място. 

Поздрави гората - завилнял, 

косите разлюля игриво 

на приятелката си обична 

и...