ЗЕМЯТА Е ПОСЛЕДНАТА НИ СТРЯХА

Животецът бездруго ни е кратък,

защо си го вгорчаваме сами? –

нали – пътик-пътик! – вървим нататък,

към по-щастливи някъде земи,

където бомбите не падат в двора,

където няма болести и глад,

и там ще се обичат всички хора –

човекът за човека ще е брат,

раздрусани от вечен скептицизъм,

поклащате в неверие глава? –

понеже в старостта си вече влизам,

да питам – имам право на това,

защо живяхме с вълчата омраза,

а не живяхме с крехката любов? –

към пролетното цвете на перваза

и към Иван – съседът Иванов,

защо трезор душите ни заключи –

не станаха пари парите-прим,

защо – озъбено, свирепо куче,

от нас животът искаше да спим,

и само те – поетите! – крещяха,

но който чу, едва ли ги разбра...

Земята е последната ни стряха.

И нека я направим по-добра!