Апатично пак минава моят ден,

не виждам радост, нито светлина,

от сиви облаци съм обграден,

в мрака бавно гине моята душа.

Звуците са някак глухи,

цветовете давят се в мъгла,

сивота, апатия - грозносухи

покриват цялата земя.

Всичко е еднакво бледо,

хората са просто тъмен мрак,

те са грозно сиво стадо,

апатично бял, червив рояк.

Болка няма, няма радост,

без чувства останал съм сега,

няма мъка, нито гордост,

само всеобхватна сивота.

Само Тя, към мене безразлична,

само нея виждам всеки ден,

тъй прекрасна, ярка, чиста,

от нея аз съм покорен!

Но тя ме мрази, тя не знае,

тя се взира в някой друг,

тя копнее, тя желае

да е в обятията на този чук!

Нека страдат, нека плачат,

нека ги раздира грозота,

нека силно те се мъчат,

нека в болка да горят!

Аз съм сам и аз лежа

пред прашното пустеещо легло,

в моите мисли аз снова,

жадувам аз за опело!

На тези твари, малки хора,

на тези гаснещи лица,

тъй искрено сега се моля

те да имат яростна съдба!

Ала смисъл няма, няма полза,

да обиждам, псувам и рева,

това за мен е грешна кауза,

по задънен път вървя...

Няма изход, няма радост,

злобата ненужна е на мен,

не зная страх и нито храброст,

от самотата вече съм сломен...

Защо да дишам, да се боря,

защо да водя аз живот на скит,

защо да мисля, да се моля,

защо да бъда в грозота обвит.

Спасение няма, няма пояс,

давя се в апатичното море,

моят свят е черен глобус,

на трески разбитото сърце!