Отварям трудно очи!

Бясно сърцето ми тупти!

Искам да проговоря,

но не знам как да го сторя.

Усещам горчилка в устата –

чужда и непозната.

Поемам въздух на пресекулки…

Ръцете ми – висулки.

В тоз миг тялото залита,

а сънят със нова сила ме връхлита.

Да се върна в сумрака

или да стъпча кошмара с двата си крака?

Светлината на деня ме завръща!

Тишината на дома топло ме прегръща.

Часовникът отчетливо и приятелски тик-така,

за да ме събуди, преминава веднага във атака.

Облачно ми е, но с усилие ставам!

Пред огледалото стъписана заставам…

Кошмарният сън все още е там!

Забил се е в мен като гвоздей

и дълбоко, навътре в душата ми дълбае…

Иска да бъде злодей,

важна роля да играе, без да си признае.

Смело му заявявам, че е само отражение

на моето въображение.

– Не се инати! – му казвам.

Роб да ти бъда – отказвам!

И разтърсвам решително треперещи длани,

за опора в стената опряни.

С любов го обграждам

и го пускам да си замине…

После към новия ден се отправям,

а през прозореца птича песен долавям…