Зовът на Мъж...
В пустинята е толкова студено...
За нощ размества вятърът била.
Ах, пясъкът игли забива в мене.
И как боли, и как кърви гръдта...
Безмилостен е, дразни го викът ми.
Ядосано небето скрива в прах.
Прехапвам устни. Всичко в мене тръпне.
Изчезват дюни.
Сменят ги плата.
Сега, когато жегата е спомен,
през нощите намята плащ студът
на себе си...
А аз оставам гола...
На пръсти смятам - болките броя...
От времето без Теб - ранена смъртно
долавям като в сън гласа Ти пак...
Зовът на Мъж кънти под объл купол
очаква мен... Пустинната жена...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Людмила Билярска Всички права запазени