Щастливи бяха дните мои,
щастлив бях с тебе аз.
Но сега щастието свое
погубвам всеки изминал час.
Ти беше светлина, надежда,
вяра, сбъднат блян.
Ти беше тази, която подрежда
моя мир от теб съзидан.
Ти беше въздух, чрез който дишам,
та с тебе и чрез теб живях,
но от теб веч не мога да вдишам,
огън бях, но угаснах - изтлях.
Ти беше мой пътеводител,
най-ярка бе сред звезден рой.
Ти беше мой дарител
на хармония и на покой.
Сега сред звезден рой се скитам,
сърцето ми неспокойно пулсира.
От мъка по теб е то убито,
веч само тегоби в себе си сбира.
Че светлина и вяра то изгуби
и в мрачни бездни се то погуби.
Сега смъртта му път чертае,
към нейния мир да го приласкае.
Че моят мир е веч разрушен,
той е само напразен спомен.
От тебе той бе вдъхновен,
отиде си ти, от него ни помен.
Аз нямам вече въздух в гърдите,
сред звезден рой те загубих.
Веч не си най-ярка сред звездите,
ти изтля и аз се погубих.
© Мирослав Начев Всички права запазени