Постоянно ме преследваш, вече си като моя сянка. Неотлъчно си край мен, колкото и да се опитвам да избягам, колкото и да се крия. Не те искам вече, махни се, върви си... крещя, плача, но ти сякаш не ме чуваш, не ми обръщаш никакво внимание и просто продължаваш да вървиш след мен. Виждам те навсякъде, дори в съня си те сънувам. Виждам как ме следиш или може би бдиш над мен? Толкова много ли искам? Поне за миг да се отърва от теб? Иди при някой друг, не ти ли омръзнах вече? Не се ли умори? СПРИ! Колкото и да се опитвам да те изгоня, не се получава, каквото и да ти говоря, колкото и да те обиждам ти продължаваш да си до мен. До мен си, когато се смея, до мен си, когато плача и тъгувам! Защо за Бога, не ме оставиш на мира. Защо не ме оставиш да продължа по пътя си, а ти да продължиш по твоя?!! И така всеки ден кошмара се повтаря, наяве и насън... докато не осъзнах: за нас пътя е само един... общ... започнах да свиквам с теб и присъствието ти спря да ми прави впечетление. Станахме едно цяло, вече сме неотлъчно заедно. Ти неусетно се превърна в най-добрата ми приятелка, въпреки, че първо те мразех и презирах. Да, започнах да се привързвам към теб. Вече знам, че завинаги ще останем заедно... аз и ти, моя САМОТА!