- Дядо, знаеш ли, чувам я понякога нощем. Все още плаче... Май още го обича!
- И аз я чувам, синко, но не плаче, защото все още го обича.

Човек плаче много по-дълго от обида, отколкото от любов, детето ми. 

Плаче поради илюзии, поради мечти, които е имал.

След една раздяла сълзите измиват ненужното, за да остане чист споменът за любовта.

Човек е хубаво да си обича спомена за любовта с някого.

Затова нека плаче сега... А ние с теб ще се правим на глухи!

Честна капитанска?

Мария Лалева
"Живот в скалите"

Плачем...

радваме се,

падаме,

ставаме,

глухи сме...

слепи сме...

лъжем се...

блъфираме...

казваме истината, или отричаме...

но края, края винаги е един и същи... за всички, за всички и за мен....

обичаме,

нараняваме,

обичат ти,

нараняват ни...

кръговрата на живота и съдбата, равновесието в природата, ин и ян... черното и бялото... доброто и злото...

но живота драги ми смехурко, не е толкова лош... цветен и понякога сив винаги различен...

но какво е живот в самота, онази самота въпреки че си сред хора, сред тълпи... Сам си и някак си боли...

от самота от любовта, и не не спира да боли, за час за два, за ден за два... но не спира гадната болка... но нищо, нека си боли... нали си сред ХОРА!!!!