Навърших 30 години, което по никакъв начин не ме направи по-мъдра или най-малкото разумна, напротив, сякаш искам да остана на 20 и упорито отказвам да порасна, със сигурност има диагноза по въпроса, но чак дотам не се замислям, а колко пъти се влюбвах, не бяха малко и всеки път поднасях сърцето си на тепсия, ей така, даром, с цялата му сила и страст, подарявах го, защото обичах безумно, нощите се превръщаха в дни, мечтите ставаха реалност, мисълта ми пореше проблемите, сякаш бях магьосник, всичко бе възможно, дори не стъпваш по земята.

            Учените са доказали химичната зависимост, която се причинява от любовта и която трае не повече от 3 месеца, което в конкретния случай се оказа три години, опровергах тезата, но това, което изпитах през тези години бе лудост, нямаше аналог, това бе период на обезличаване, размисли, безсъние, сълзи, чакане, а това, което ми донесе, бе безмерна пълнота. Едно обаждане се превръщаше в изблик на щастие и самоотверженост, реалността се изкривяваше,  бях се претопила с онзи далечен човек, дишах и живеех с него и с проблемите му.

            А същият този човек си тръгна, не каза дори дума, просто изчезна, като дим в зората. Тогава стана страшно, времето спря своя ход, животът стана безсмислен, останах само аз и споменът, който ме убиваше бавно всеки ден, дори не знаех дали си струва да продължа.

           Е, продължих и то доста успешно, но личността, в която се превърнах, хич не ми допада, не предполагах, че някой може да се промени до такава степен, че да погребе емоциите си толкова лесно. Вече не правя разлика дали е пролет или зима, дали съм на море или планина, дали ме обичат или не, за мен вече всичко е равно, няма емоции, няма усещания, което удивително се оказа мотор за интелектуалното ми развитие, когато обезкървих душата си, умът ми взе връх, знам че не това е истината, но може би засега това е най-правилното решение.