Светът е странно устроен, а може би ние, хората, не умеем да черпим най-доброто от него, обичаме трудностите и проблемите, като че ли повече ни харесва да сме тъжни, да се жалваме и да се терзаем, обвинявайки с презрение, когото сварим – съдбата, късмета, а тези като мен, които не вярват в съдбата, най-често обвиняват собствените си мисли и нагласа.
Та, хората сме странно устроени. Има ли причина всички толкова да въздишаме по любовта, има ли причина тя да е едно от основните ценности, към които се стреми всеки? Наистина ли любовта е всичко, или милионите хора по света ни лъжат? Мит ли са всичките тези щуротии за крилете, извисеността, положителния заряд и всички останали дрънканици, на които ни “учи” любовта? Или може би въпросът е кога човек всъщност наистина е влюбен, а не е просто преследвач на човека-блян, с когото си мисли, че ще е щастлив и най-важното – ще е намерил любовта? Отговорите на тези въпроси сигурно биха били неточни, двусмислени, обобщени, клиширани, но най-вече ужас ...