Спред мене семейството е душата на човешкия живот. Мъжът и жената са единство на две съдби, богатство от междуличностни отношения, палитра от общи и лични проблеми. Те стават семейство, защото се обичат, защото си вярват и могат да постигнат съгласие в мненията си по много въпроси. Семейните отношения предпоставят продължение на изконно българските ценности, традиции и обичаи, като безспорно най-висшата ценност е създаването на потомство. Още по-голяма отговорност са възпитаването, грижите и доверието на родителите към децата. Трудна, но много благородна е задачата на мама и татко да обяснят на малчугана нещата от живота, да го възпитат, да му дадат добра житейска насока.

    Всичко, което споделих до тук, изпълва моята представа за идеален модел за семейство. И все пак то не винаги може да просъществува дълго - до естествения си житейски край. За съжаление, в много от случаите бракът се разпада необратимо. Между съпрузите избухват жестоки конфликти, продиктувани от техния егоизъм и безотговорност спрямо собствените им деца. А те - най-голямото богатство на живота - се чувстват раздвоени между двамата родители, някак предадени, неразбрани. Имат проблеми в училище, затварят се в себе си... - като прекършени от житейска буря цветя. Само се замислете какви са тези родители, колко "чиста"  е тяхната съвест, която им позволява да изоставят своите деца, сякаш са някаква изгубила предназначението си вещ... Те са коравосърдечни хора и нямат души. А къде ли е останало съзнанието им за родителски дълг?

    За мене семейството  е свещен кръг, който е образуван от ОБИЧТА и ГРИЖАТА. Този, който го разруши, е лош, презрян човек, с несъществуващо чувство за лична чест. Той не живее достоен, истински живот и е, ако мога така да се изразя, обществено вреден човек.

   В заключение искам да обобщя дълбинния смисъл на това есе. За мене "понятието" семейство е синоним на взаимна любов, разбиране, топла грижа и добрина между родители и деца.