Разбитите мечти, разбитото сърце, изплакани очи, поглед, втренчен в тавана... Това бях АЗ! Исках да се отърва от живота, проклинах всеки ден с него, проклинах денят, в който се срещнахме, проклинах денят, в който той стана част от мен... Проклинах всичко... Молих се на Бога да умра... Бях едно момиче - загубено... И не се виждаше светлина за мен. В сърцето ми нямаше чувства, съществуваше една празнина. Една огромна празнина. Бях обзета от мисли... Питах се ''Защо на мен?''... Казвах си ''Той ми бе всичко, но избра нея...'' Бях се заблудила от една любов... Той беше с една година по-голям от мен, аз го харесвах... Отдавна! Изпитвах приятелство, но и непреодолима любов, чувството беше прекрасно! Аз бях сигурна, че той няма чувства към мен... Стараех се да му се харесам... Ние бяхме с различни стилове. Но заради него аз се промених. Промених стила си, само и само да му се харесам... В първите дни той оценяваше това, закачахме се, ходихме на кафе... Аз се обнадеждих, че за ''нас'' има бъдеще... Една вечер, той пожела да излезем. ''Боже, мой... Той... кани... мен? Да излезем? О, не е възможно!'' - казах си аз и веднага откликнах на молбата му.

Да, ние излязохме. Той ми каза, че ме харесва и ще е най-щастливият човек, ако приема да станем гаджета. С една дума той ми предложи да станем гаджета. ''Уааааау, не, това не е истина, не може да бъде... Разбира се, че да, Да, Да!'' - отвърнах аз. Той ме целуна и така... Ние станахме гаджета! Това бе моята мечта.

Няколко дни наред той ме издигаше в облаците, караше ме да се чувствам ЕДИНСТВЕНА! Всичко беше наред... Но един ден, аз пожелах да излезем на кафе... Той ми каза, че има тренировки. ''Добре, няма проблем!' '- казах аз. 

Беше ми скучно, реших да отида и да видя какво прави на тренировки. Облякох се и право към залата. Там имаше тренировка, но на волейболния отбор... Не на баскетболният, в който беше той... ''Какво става?'' - помислих си аз. В мен забушува едно чувство - Страх! Аз веднага извадих телефона и го набрах, като бързах толкова много, че едва не сгреших номера. Даваше свободно. Сърцето ми биеше лудо... Той вдигна... ''Ало'' - казах аз. ''Къде си, нали беше на тренировки, няма те, аз съм в залата...'' - ''Ами аз, аз съм в друга зала'' - отвърна той, като гласа му бе прекъснат от някакво момиче. - ''Мило, ела, Мяууу, ела да видиш какво стана с филма.'' 

Затворих телефона. Бях изненадана. Това бе гласът на моята най-добра приятелка... Аз се запътих към тях, отидох, звъннах на звънеца, а вратата ми отвори... Той! Момчето на което имах най- най- най-огромно доверие... В първия момент очите ми се изпълниха със сълзи, а сърцето ми с чувства на омраза и към двамата... Влязох вътре, видях нея... Те бяха двамата... Сами! На телефона на ''Моето момче'' стоеше снимка на тях двамата - целуваха се. Не можех да повярвам! Обърнах гръб и си тръгнах на бегом. Отидох вкъщи, заключих се и започнах да плача... А той дори не ме потърси! Хвана ме депресия, не ходих на училище, аз бях жив... жив... труп! Но след няколко месеца започнах да се оправям, лека-полека... Да, все още не съм намерила човека, с който искам да бъда, но намерих нещо повече... Намерих истинската най-добра приятелка! Благодаря ти, Ваня! 

А какво стана с тях ли? Те се разделиха. Заради същата постъпка на ''моето момче''. 

Сега предишната ми най-добра приятелка страда като мен... 

Но аз изобщо нямам намерение да я успокоявам... Мразя ги, мразя и двамата! 

Но от тази моя грешка си взех урок, който може би ще ми служи... ЦЯЛ ЖИВОТ!