Без дъх
2 min reading
Много след шумотевицата, фойерверките и наздравиците с шампанско, съпътстващи дванадесетте удара на часовника, бях се настанила удобно на дивана на приятелката ми. Пихме кафе, аз белех портокал, чиято функция беше да залъже малко къркорещия ми стомах (защото наистина имах нужда от плодове, понеже нямах нужда от тези +2кг, натрупани покрай страхотните ястия на баба, а и нали витамин С избистря тена). В течение на разговора стигнахме до една, може би, неизбежна тема за размисъл-равносметка на старата година. Започнахме да си спомняме първо лошите моменти и оставихме хубавите за черешка, която да оправи горчивия вкус накрая...
Първият ми лош спомен от 2008 година - това беше Той. Просто, кратко и ясно, за разлика от отношенията ни - винаги така заплетени и сложни и толкова неясни. Имахме връзка като бомба със закъснител с буйна страст в допълнение. Основното в тази връзка беше, че аз всъщност осъзнавах, че няма бъдеще, че тя страшно много ще промени живота ми, но я исках! Исках тази доза адреналин толкова силно, че в един момент болката надделя и измести привързаността. И всичко свърши, както и започна - диво, думи и хапещи целувки се редуваха, докато аз не си наложих "обичам те до тук, до този мост, до тази гара..." Или по-точно до една автобусна спирка, бяхме едва в средата на пътя, но вече си бяхме казали всичко. Все още беше Май...
Но този мъж не беше просто половин година от моята равносметка. Адски трудно е да забравиш някой, който вече си позволил да стане част от теб, той беше като плевел, който не можех да изкореня... от сърцето си. И при всеки мой опит за това, той пак израстваше, все по-голям. Не знам защо, но той наистина се стараеше да не го забравя. Точно в мига, когато спра да мисля за него, ме пробождаше пак някой СМС от миналото. И това не бяха съобщения от типа на "здравей, как я караш?". Не, съвсем не.Той ми пишеше със старото чувство - "трябва да те видя!"; "Ела при мен!"... И така стигам до Number 2 в класацията "Лоши събития от 2008". Когато получих онова обаждане на рождения си ден - "Моля те, ела да ме видиш в болницата, тази сутрин припаднах..." Не можех да повярвам на това, което чувах! Разбира се, че отидох на свиждане, та това беше той - моето момче... И се върнах разплакана - той още беше моето момче, но аз не бях неговото момиче... И тук присъдих златния медал за "най-хубавото от 20008 година". Бях се сбогувала с чувствата, които ме променяха, разплакваха и погубваха толкова дълго време!Освободих място в сърцето си, за да поникне нещо наистина красиво.
Стигнах до извода, че тази равносметка не струва. Не съм отчет, който трябва да се приключи в края на годината, не бива да поставям спомените на кантар. Всеки момент, спрял дъха ми, си е струвал!Независимо дали е бил лош или хубав. Прекрасно мото за 2009 година, нали?
© Таня Атанасова All rights reserved.
