БОЛКАТА И МАЛКИТЕ ГОЛЕМИ РАДОСТИ В ЖИВОТА НИ
Някой страда. Силно. Болезнено до смърт. Често срещано явление. Случило се е нещо, което му се струва най-голямото нещастие на света: някой не е отвърнал на любовта му или го е изоставил, защото е срещнал друга любов. Светът става сив, птиците спират да пеят, пеперудите летят някъде другаде, "под мостовете не шумят реки", всички хора са станали лоши, болката е силна, истинска, непоносима. Тя е вътре в нас, боли душата ни. Понякога изпадаме в депресия, не виждаме, не чуваме, затваряме се в себе си или в къщи, стоим и гледаме в една точка, която може да е и екрана на компютъра, ако той е връзката ни с този "някой", който е виновен за болката. Не виждаме, но бихме могли; не чуваме, но бихме могли; не се движим, но бихме могли. Ако поискаме. Изборът да се изолираме от света е наш, продиктуван от болката. Не я отричам. Едва ли има някой да не е изпадал в това състояние. За него няма подходящо време и възраст. Но замисляме ли се за онези хора, които нямат този избор, които наистина не виждат с очите си, наистина не чуват с ушите си, наистина не могат да се движат? Вероятно рядко. Ако го правехме по-често, може би щяхме по-лесно да преодолеем тази наша жестока болка от раздялата с някого, от раната върху егото нанесена от нечие безразличие, от отхвърлянето ни. Бихме отворили по-лесно душата си отново, бихме излезли по-лесно от черупката си, бихме отворили широко очите и ушите си за света, бихме се разхождали, тичали, скачали, танцували, прегръщали, галили, бихме крещяли, бихме пяли, рисували. Бихме дали воля на сетивата си, на краката и ръцете си. Бихме го направили, ако осъзнавахме колко сме щастливи, че можем да го направим. Бихме го направили вместо ония, които не могат. Хората, които съдбата е лишила от тази възможност. Те не могат, а толкова много искат! Може би няма нещо, което искат повече - да се радват на живота с всичките си сетива.
Понякога се опитвам да си представя техния живот и разбирам колко нищожна и смешна изглежда моята болка в сравнение с тяхната ежедневна борба с живота и за живота. Опитвали ли сте й вие да си представите какво значи даже отиването до тоалетната на един човек без нозе. Опитайте! А излизането му от къщи, слизането му по стълбите? Невъзможността да тича, да отиде сам, без чужда помощ където си поиска? Опитайте!
Веднъж, преди много години, станах свидетел на сцена, която ще помня винаги. По алеята вървеше мъж. Без ръце. Към него се затича малко момиченце с радостни викове: "Татко... татко..." Мъжът се спря и изчака детето. То връхлетя, прегърна силно краката му и обърнало светналото си личице нагоре, зачурулика радостно. Той стоеше безпомощно. Нямаше ги ръцете му. Не можеше да вдигне детето си, да го притисне до сърцето, да го погали. Градчето беше малко. Казаха ми - злополука, всичко вършел с крака. Опитах се да си представя семейната вечеря, как поднася лъжицата към устата си. И болката му... Не можах... Можах само да заплача.
А представяли ли сте си някога слепотата? Завържете очите си и опитайте да живеете така поне час. В мрак. Не можете. Ами ако НИКОГА не сте видели светлината, цветята, пеперудите, птиците, житата, зелената младост на пролетта, топлите багри на есента, красивия танц на снежинките, синьото на морето, изгрева, залеза, луната, звездите? Или ако сте ги видяли някога, но после се е случило онова, страшното и не можете да ги видите никога повече. Как се живее така?
Затова нека да се научим да сме наистина щастливи, защото имаме възможност да се радваме на живота, да го дишаме, да го галим, да го поглъщаме, да го пием, да го танцуваме с всяка частица от себе си, дори тогава, когато ни е завладяла друга, страшна болка вътре в нас - болката от любовното разочарование. Да си дадем сметка и да помним, че човек може да срещне винаги, докато е жив, друг, когото да обича отново, но не може да върне нозете си, ръцете си, очите си, ушите си. Да се радваме на това, че ги имаме! Да се радваме с тях на света. Да не се отказваме доброволно от онова, което могат да ни дадат сетивата, движението, достъпа до външния, реален свят, до природата. Глупост е да се превърнем доброволно в страдащ, инвалидизиран, непълноценен човек, придатък на машината. Свободните и здрави хора не биха позволили да зависят от машини, те зависят само от себе си. Виртуалният свят е свобода за затворници. Знам, че има такива. Ако не знаех, не бих писала това. Тези хора нямат друг избор. Но да избереш сам да бъдеш затворник, ако можеш да бъдеш свободен, е престъпление срещу себе си, срещу собствения си живот. Срещу най-ценното материално нещо, което притежаваме - нашето тяло. Тялото, което е дом на душата ни. За да не съжаляваме никога за безброй пропуснати красиви мигове, които сме могли да имаме, нека не обичаме живота статично, а с онази обич, с която обича наистина всяка частица от тялото ни.
© Даша All rights reserved.