Черната роза
Утре става една година. Знам, че за тебе няма никакво значение. Знам, че точно преди година ти ме сложи в шкафа със стари спомени, който заключваш с ключа от сърцето си и не отваряш никога, освен когато ти се налага да оставиш още един такъв. Там дълбоко в себе си. Да прашасва с другите такива, докато го забравиш и просто някой ден, когато се събереш с твоята най-добра приятелка, ще бръкнеш в тъмния шкаф заради сантимента, който е провокиран от някоя и друга бира. Бавно ще изтупаш спомена от прахта, евентуално може и да го погалиш с някоя и друга усмивка и това ще бъде всичко.
За мене обаче нещата не стоят точно така. Аз все още те нося като част от мен в сърцето си. Все още се усмихвам, когато видя роза. Все още се просълзявам, макар че никак не е типично за мен, когато си купувам бадеми, защото те ми напомнят за очите ти. Все още помня, когато сплитах косата ти. Как ти обещах да го правя всяка сутрин за теб и твоята дъщеря. Помня как се криехме по тъмните ъгълчета и как намирахме време само за нас двамата в прегръдката на нощта, когато повечето хора спяха. Помня как крадях от цялото време на света, за да мога да дойда по- бързо при тебе. Помня как ти ме караше, без да искаш, разбира се, да се чувствам най-силния човек в цялата проклета вселена. Как осмисляше и най-малкия ми жест. Как пренебрегвах всичко и всеки, само за да видя красивото ти лице. Знам, че на тебе също ти беше хубаво. И сега съжалявам горчиво, защото те разочаровах. Няма да ти казвам своите аргументи. Няма да се оправдавам. Няма да искам и прошка. Просто исках да ти кажа, че все още си пия кафето с дъждовна вода, че от една година не искам и да погледна кус-кус, колкото и нелепо да звучи това. Но исках и да ти кажа, че продължавам да обожавам черно белите фотографии, които винаги ми шептят за теб. Винаги ми напомнят за теб. Казват ми настойчиво, че е редно да ти се обадя и да направя нещо, за да те накарам да се чувстваш по-добре. Няма да го направя обаче. Страх ме е да не те нараня още по-дълбоко. Никой не заслужава да бъде подмятан и да бъде обгърнато сърцето му с бодлива тел. Никой не заслужава спомените да диктуват живота му. Продължавай да цъфтиш, моя черна роза, и знай, че никога няма да извадя бодлите ти от своето сърце, защото то никога няма да спре да кърви.
© Атанас Атанасов All rights reserved.
