”Човек се ражда свободен, а навсякъде е в окови”

                                                                         Жан Жак Русо

            Свободата е основата, върху която се издига всяко човешко същество. Основата, която определя дали ще може да се строи нагоре, или не. Основата, която определя дали ще можем да бъдем това, което искаме, или ще трябва да бъдем това, което някой друг иска от нас.

            Началото на всяко едно състезание е еднакво за всички, за всички стартовата линия е разположена на едно и също място. Независимо дали говорим за обикновено спортно състезание или за състезанието, наречено “живот”. Без значение дали сме родени в богато или бедно семейство, без значение дали това е станало в цивилизована болница или в земите на африканско племе, откъснато от тази цивилизация, без значение дали сме родени сега или преди двеста години, ние се раждаме еднакви. Еднакви, колкото са еднакви капките вода в океана, колкото залезът над едно море е същият като този над някое друго. Дадено ни е от всичко по равно и единствено от нас зависи как ще го развием.

            Всеки човек се ражда свободен. Роден в космополитен европесйки град или африканско село, той е свободен. “Човек е осъден да бъде свободен”- Жан Пол Сартр. Още в началото на всеки живот е отредена тази присъда, но дали тя може да се “излежи” пълноценно? Не ни ли поставя животът в такива условия, че да бъдем вечно оковани от тежките вериги на изискванията на обществото, на случайността и обсоятелствата? Не е ли стремежът всеки човек да се вкара в обществото стремеж да се постави в общата клетка, да се вкара в общата рамка на картината? Да му се поставят условия, които трябва да направят образа му върху тази картина по-ясен и по-добре изрисуван от ръката на художника, въпреки че тези условия го правят просто една неподвижна фигура върху платното, която няма правото и възможността да направи и крачка встрани от отреденото и място? О, но какво стана със свободата, която беше дадена на образа от картината още като започна да се рисува? Или тя е просто абстрактно понятие, нещо, което ни дават в заключено сандъче и което никога не можем да използваме напълно. Сандъчето на всеки се пази в голяма, безлична сграда и един строг чиновник казва на всеки: “ От твоето сандъче ти можеш да вземеш толкова, ти от твоето-толкова.” И въпреки това, тези ограничения на свободата и поставените ни условия не са ли един вид пускане под гаранция? Или по-скоро позволение по-пълноценно да излежим присъдата си. Не е ли свободата, която жертваме, гаранция, че другата в сандъчето ще бъде по-добре защитавана и чиновникът ще ни дава повече от нея?

            Нека ви разкажа една кратка история. “ Имало едно време един художник. Той бил най-гениалният художник, който този свят някога е познавал. Рисувал най-прекрасните картини, но те били напълно различни от тези, които ние някога сме виждали. Той правел с картините си нещо, на което никой друг не бил способен. Дарявал душа на всеки един образ. Правел ги отделни личноти с характер и туптящо сърце, не просто плоски, бездушни рисунки. Рисувал ги като живи, правел да изглежда в движение дори най-малкото мускулче, искал да танцуват по картината. Но въпреки това, въпреки илюзията за така естествените им и свободни движения, художникът никога не успял да ги помръдне, никога никоя фигура не се преместила дори на сантиметър от мястото, което била заела. Един ден творецът рисувал дете на обикновен лист хартия, просто ей така. И о, чудо! Когато не било на платното, детето тичало, скачало, играело. Художникът тъкмо решил, че  еразгадал тайната и понечил да нарисува същото дете и на платното. Но щом фигурата била завърена, застинала като всички останали. А образът от обикновения бял лист изчезнал.”

            Когато се роди едно дете, то трябва да бъде възпитано от родителите си. Но какво е възпитанието освен извисяване и изваждане на човешкото на преден план? Не е ли едно поставяне на детето в общата рамка? Вкарването в обществото не е ли същото като това, което направил художникът с детето от листа? Въвеждаш го в света на другите, вкарваш го в общата клетка, поставяш му условия, които трябва да изпълнява. Защото ако не ги изпълнява, то няма как да остане в картината. А да бъде в нея е негов основен приоритет и интерес. Детето трябва да отговаря на критериите на художника, за да не бъде заличено от гумата му. “Човек е свободен в момента, в който пожелае д абъде>” казва Волтер. Но дали наистина е така? Дори на един по-късен етап от живота си това дете да поиска пълната си свобода, дори да иска да прави нещо друго, различно от това, което художникът му е отредил, едва ли някога ще може. Ще опитва, но само ще затъва още повече. Като плаващи пясъци- колкото повече се дърпаш и искаш да излезеш, толкова по-дълбоко затъваш. “Хората искат свобода и за постигането и се поставят в робството на институциите, от което никога не излизат и няма да излязат”- Толстой.

            А когато разполагаме със свободата си, но нещо, което не зависи от нас ни пречи да я използваме? Когато имаме право на избор и можем да направим този избор, но се намеси така наречената случайност? Има неща, които просто се случват. Никой не ги е направил нарочно, нито се получават в следствие от нещо голямо. Обикновено са просто незначителни, малки неща, натрупващи се едно след друго, влияещи си взаимно и накрая и на нас и нашия избор. Неща, които не зависят от нас, нито от някой друг, неща, които са едновременно толкова по-слаби и нищожни от нас, но и толкова по-силни...Толкова щесто отрязват пътя ни до това, до което искаме да стигнем и слагат ограничителна лента, на която с червени букви пише:  “Тук вече не можеш да избираш ти!”

            Има толкова неща, които непрекъснато ограничават свободата ни и ни я отнемат малко по малко още почти от началото на живота ни. И въпреки това, тази, отнетата свобода стои някъде там като гаранция, че строгият чиновник съвестно ще пази онази, която е останала в сандъчето, за да можем да изпозваме поне нея.