Човеците са крайно плиткоумни и прости същества. Защо изобщо ни е създал Онзи горе? Да ни се подиграва? Ами най-вероятно това е била причината. Как е възможно единственото нещо, което може да те интересува да бъдат дрехите на останалите, парите, които имат и крайно безсмислени и жалки глупости? Как може животът ти да се върти около тези неща? Има толкова по- стойностни неща и ние всеки ден ги подминаваме. Подминаваме ги сякаш са нищо, а всъщност са всичко. Къде ли отиде онова малко щастие и онази малка радост за тези така малки неща, които не са в действителност изобщо малки, а най-съществените? И както винаги пак задавам един милион въпроси, на които, естествено, няма как да бъде отговорено.
     Ровя цял ден в тъй наречените социални мрежи и се потрисам и се шокирам и се депресирам и мога да изреждам думи и никога да не идва края, защото не мога да опиша пълното състояние на чувствата и емоциите си в момента. Хората са се забили в една посока, която е неизбежна. Не, не е посока, а е по-скоро кръг от тъпотия. Кръгът на тъпнята от това да се оплакваш за нещо постоянно. Много е важно да се оплакваш и когато няма смисъл и няма за какво, но просто трябва да го правиш. Да се оплакваш от времето, снимката на някой, циганите, цената на билета за градския транспорт и така нататък. Най- важното – да се оплакваш безсмислено и да не предприемаш действия за промяна на нещо. Да се оплакваш зад клавиатурата и монитора. А ние не осъзнаваме колко сме жалки и колко сме малки. Винаги ми е било интересно нещо относно тези хора – чувстват ли се по- добре като го правят? Най – вероятно. Иначе нямаше да го правят. Може би просто се занимават с тези тъпни, защото другите го правят. Започвам да се питам дали навсякъде е така, защото ще ми стане много тъжно, когато разбера, че не само при нас е толко безнадеждно. И аз пиша тези неща и не знам защо ги пиша. Омръзна ми да говоря и да споря и да се ядосвам на глупостта на всички, които за мое най- голямо съжаление ме заобикалят.
     И реално, освен това, че хората не могат да са стойностни, каква е стойността на любовта в наше време? Може би по- правилно мога да задам въпроса. Реално каква е стойността на това, което си мислим, че е любовта в реално време? Хората са станали безчувствени и жалки изроди, защото израза животни не е изобщо правилен. Ако хората са животни щеше да бъде много по- различно. И толкова ли е трудно да бъдеш себе си и да намериш някой, който ще бъде до тебе, когато ти си такъв какъвто си? Искам един простичък човек, който да слуша музика с мен, да пием вино и да пушим цигари, да се гушкаме и да си говорим за вселената и за извънземните, да пътуваме с влак или на стоп, да си седим и да си мълчим по цял ден. Само че трябва този човек да ме обича, а когато започне да ме обича - тогава аз ще го обичам завинаги. Защо всичко е толкова сложно и защо хората са неестествени? Всеки е нетърпелив да получи нещо, което не е заслужил. В моята така мъничка държавица, която не знае коя е и не знае за какво се бори е може би почти невъзможно да срещнеш такъв човек. И всеки търси любов, а нищо не дава. Всички са научили едни изрази, които се повтарят ден след ден. Дори четенето на книги днес не е нещо, което да правиш за удоволствие, а се е превърнало в нещо като мода. Много отдавна усмивката слезна от лицето ми и най-страшното, което си мисля всяка вечер е, че няма да се намери този, който може да я върне перманентно и ще бъде винаги до мен. Няма го този „принц“, който ще ме спаси от мислите и терзанията, които ме връхлитат брутално. Брутално всяка вечер. Как да отриеш човекът, който реално е този, за който се представя, а не някой наизустен образ?
     Седя и мисля и мисля и не мога да измисля нищо. По цял ден седя и си мисля за неща, които са неограничени на брой и си задавам един милион въпроси, които са без отговори и ще си останат така. Вечер не е по- различно, но тогава съм сама и става още по- лошо. Изливам чувствата си на един компютър, защото просто няма на кой. Слушам музика, пия вино и пуша хиляда цигари. Да се отровя или да продължавам да се мъча? Черногледа съм, но те ме направиха такава. Да, онези простите и плиткоумните, с които започнах. Имаш някаква представа за това как да се случат нещата, а накрая осъзнаваш, че си бил глупав оптимист, който е виждал всичко само в розово. Не, животът не се получава по твоя начин и нищо не се нарежда по твоя начин. Толкова много мисли се въртят в главата ми. Пиша хаотично и се спирам през три изречения, защото не знам как да изразя емоцията на това, което се случва в главата ми в момента и всяка вечер и мислите ми, които са още по- хаотични.
     Депресията се е превърнала в най-добрия ми приятел. Толкова е жалко. Аз самата съм толкова жалка. Живея живот, който не искам и правя неща, които реално в даден момент смятам, че са правилни и смислени, но в крайна сметка разбирам, че са безсмислени. Уча и работя. Искам да постигна нещо, а в крайна сметка осъзнавам, че дори и да го постигна ще бъде без значение. Нямам нужда да доказвам нищо на себе си, а защо да доказвам на някой друг? Какво друго е животът освен един кръговрат и едно съществуване, което ще приключи в даден момент. Дали ще умреш с пари или без – няма значение, защото все пак ще умреш. Как да изживея своя собствен живот така, че да не съжалявам после за него, когато съм толкова повредена вътрешно? Искам да изляза от тази дупка, но не мога. Не мога, а това ме депресира още повече. Цял ден съм усмихната и позитивна, за да се прибера и да бъда най- тъжния и най- отчаяния и жалък човек, който може да съществува. Защо? Сякаш никой не те оценява и винаги ще бъдеш вторият в животите на хората. Винаги втори и никога първи. Вътрешно съм изгнила и повредена. Не мога да видя хубавите неща, които се случват около мен, защото съм се превърнала наполовина в онези хора, за които писах в началото. И все пак има надежда, защото е наполовина. Лаптопът е най- добрият ми приятел- прозорецът, който отварям, когато искам да проветря душата си. Музиката е нещото, което ми дава спокойствие и ме зарежда с всякакви емоции. Цигарите запълват времето ми, а виното е малкият ми начин да се отпусна. В крайна сметка, когато изложих по този начин нещата осъзнах, че аз си имам всичко.

Най- вероятно животът ми ще приключи заключена в някоя далечна и изолирана къща с една чаша хубаво бяло вино, кутия цигари, малко музика и моя верен приятел. Без контакти с хората. Без чувства и емоции. Щастлива. Просто така.