Най-българският ден – 24 май – е днес. С празничното настроение, с гордостта, че “и ний сме дали нещо на света”, с шествията и манифестациите.

За които именно ще стане реч. Защото почти половин век у нас манифестацията звучеше като наказание. Събират служители, работници, ученици на едно място, тренират известно време /понякога като деца по седмица сме марширували, изравнявайки флангове и добивайки щастлив идиотски израз за пред трибуната/, а сетне започва изпитанието. В което е най-важно добре да се мине пред височайшите вождове – партийни, държавни, местни – защото сетне имаше събрания за отчет, викания на килимчето, дори наказания.

И затова българите с лекота махнахме на подобни изяви. След което се сетихме, че 24 май е национална изява, а шествието е поне от Възраждането насам. Та затова се възстанови. Обаче – типично по нашенски комплексарски маниер.

Отново важни станаха познатите лидерски елементи – трибуна, на която са накачени люде, избрани по някакви неизвестни критерии, минаващи и махащи им деца, а отстрани – типичните за манталитета ни зяпльовци.

Някога, в началото, на манифестацията са отивали мнозина. И малцина са оставали край минаващите – да гледат какво става…

А днес половината селище се изсипва да зяпа театрото, да обсъжда коя даскалица какво е облякла и как Пенината щерка е с пола над кръста.

Което доказва твърденията, че шведската тройка не е скандинавска измислица, а нашенска. Двама се занимават, третият зяпа сеира.

Това нещо у нас се нарича и днес манифестация. Организирана, скучна, направена, за да се радват на тълпите, преминаващи под тях – под трибуната, разни комплексирани хорица, с незапомнящи се физиономии, имена и дела.

И затова няма нищо чудно, че доста ученици не желаят да участват в манифестации.

Което затруднява учители и директори. Как да обяснят на младия човек, че това е шествие в чест на великите Солунски братя? А  всъщност гледа как някакви хорица приемат ставащото като поклонение пред най-интелигентните и заслужаващи пожизнена слава българи, които виждат в огледалото?

Затова директори пишат заповеди, крещят по класни ръководители, очакват критични забележки заради намаляващата като айсберг в Южните морета колона на училището. А децата просто искат да се спасят от неразбираемите изисквания пак да вървят, пеят нещо си, махат с цветя.

Така че идеята да се възроди истинското шествие – без трибуни, без измислени ръкомахащи на хората, по лично желание и с лично отношение – беше най-правилна, разумна, възпитателна. Не унифицирана и психически смазана маса, а личности.

Някъде вече има всеобщи манифестации. Най-вече по големите градове. Другаде - особено в малките селища – пак дечицата са прекарвани пред трибуни, пак се отбива номера, пак в младите остава някакво чувство на насилие, стипчивост и неразбиране на огромния смисъл на деня.

И ще продължат просветните началници да затягат мерките догодина. Защото местните босчета искат масовост, шум, парадност.

Дали би могъл честно някой местен лидер да се оцени – ще тръгнат ли след него хората? Дори малките – с тяхната наивност и изпълнителност?

Надали! Защото и те търсят личности, за да ги следват. И се присмиват над нелепиците, приемащи чуждата слава за своя.

Е, а как едно местно фалшиво величие, избрано с цигански гласове, манипулации и лъжи, ще поведе народа? И затова се издават заповеди, правят се скандали на училищни директори, крещи се на учители.

Защото е по-лесно да си създадеш видимост на величие, вместо хората да те видят величав. И затова личностите – колкото и спорни да са – лидерите, водачите печелят народа.

Манифестация или шествие – избират смелите, убедените, че ще имат следовници, силните.    Защото пред писмеността и културата всички сме равни…