Странно нещо са човешките отношения. Странно нещо е любовта. Всеки говори толкова много за нея. Дори и тези които не са я изпитвали, дори и тези които не вярват в нея. А тя самата кара хората да губят разсъдъка си, кара хората да губят живота си. Много се е изписало и казвало за нея. Светът е пълен с клишета, афоризми, съчинения, романи за нея. Възпявана е от най дълбока древност. Пее се за красота и хармония, за вяра и уважение... за щастие. А какво става, когато ги изгубим, какво става, когато объркаме любовта със зависимостта, с гнева, с болката. Кога обичаш толкова много, че започва да те боли? Кога нараняваш толкова много че започваш да мразиш? Кога минава тънката граница и виждаш как не само нараняваш психически, но и физически. Какво става когато ти разбият сърцето, а какво става когато разбият и лицето заедно с това. Как се стигна до там никой не знае но вече не виждаш любовта в очите му, виждаш само злобата, неприязъна. Сълзи и кръв се стичат по лицето ти, но не знаеш кое от двете боли повече. Възможно ли е някой да ти казва че те обича, да те обича, но да ти причинява това. Дали това е същия човек в който се влюби преди години, или неговия образ в счупеното огледало, казващо ‘нещастна любов’. Не можеш да го оставиш, та той е малко момче, загубило се по пътя за вкъщи… но и не можеш да бъдеш с него, защото може да погуби и теб. Казват, че човек обича, когато поставя нуждите на другия пред своите собствени. От какво се нуждаеш ти? Нима не се нуждаеш от само малко... МАЛКО любов и уважение. Толкова ли много искаш? В замяна на твоите искания получаваш шамари, ритници и ругатни ‘курва’ ‘жалка си’ ‘без мен си нищо’ ‘обичам те’. Звучи невероятно, казано в такава последователност, но такъв е животът. Докато се усетиш за пореден път си събираш багажа и се изнасяш. Зад теб ехтят викове и звукът от счупени чаши и чинии. Дъждът отвън измива кръвта и сълзите, но болката остава. Минава време, той те моли на колене да се върнеш отново, моли те... и е искрен. Връщаш се отново, търпиш отново, плачеш отново. Какво те кара да се връщаш пак и пак, когато вече няма смисъл. Какво те кара да извиниш тези постъпки за пореден път. Нима го заслужава? Нима ти го заслужаваш?
Всичко отстрани изглежда толкова просто ‘остави го’ ти казват ‘не се връщай, не прощавай отново’. Та аз не се връщам, защото го обичам, мразя го... мразя го за това и никога няма да му простя, връщам се, защото съм зависима, защото за мен няма друг живот освен този, за мен няма друга любов освен тази.

Обичам те, завинаги твоя:
Нещастната любов.