Денят – светъл лъч, вдъхновение в полета на птица. Нощта – сбирщина на вещици и демони, тъмна прокоба.
Страхът от нощта ме връхлита и изсмуква като вампир цялата ми жизненост и енергичност. Засмуква ме като фуния, кара ме да се задушавам и треперя. Нощта е призрачна и обсебваща като вихрушка. Тя покрива очите ти и мята було така, че да не виждаш къде стъпваш и неусетно пропадаш в ровове, в невидими дупки. Съблазнява те без прелюдия, безцеременно и неустоимо и те отвлича в плен в неясни лабиринти от страхове и несигурност, тегли те все по-надолу в непрогледните недра на земята и там те обладава. Полепя по лицето ти сълзи и те кара да им вярваш. Като разплакана, разчорлена и изоставена жена тя допива последните капки вино и захвърля чашата в стената. Нощта носи страховитата емоция на жена на ръба на нервна криза, нейното име е хистерия. Странните й настроения те носят в бурния океан без котва.
Денят те кара да мечтаеш и да усещаш своята сила, своя непобедим център, понесен на крилете на вдъхновението. Целеустремен мъж с вдигната глава, денят е мисълта за нещо по-добро. Той е спокойно езеро, остров на невъзмутимостта. Изтегля те нагоре в прозрачните, фини облаци и те кара да плуваш в красотата на вярата. Картините му са изтъкани от стремеж и въображение без неопределени нюанси - онези нощни сенки, които всяват съмнение и колебание. Той крачи уверено напред, поставя ред и яснота, освобождава от окови и вериги, пуска духа ти да лети в свободата. Денят е овладян, той вижда света от високо.
Докато левитираш през деня, махваш презрително с ръка на нощта. Но тя отново идва да те вземе и колкото повече се криеш от нея, толкова по-лесно тя те намира. Денят и нощта се засилват един друг в странно взаимопритегляне. Слънце и луна - безкраен цикъл.
© Полина Антонова All rights reserved.