Apr 23, 2013, 11:31 AM

Десет неща, които истински мразя 

  Essays » Students
3200 0 3
19 мин reading

Десет неща, които истински мразя

№10 - Училище

 

След около две години, като част от обучението ми ще премина курс по детска психология и педагогика и ще ме изпратят да преподавам в училище... истинско училище, с деца и всичко... в ръцете ми родители ще оставят угоените си, самодоволни, неграмотни, тренирани в интернет псувни и 6lokavitza мамини дечица, и от мен ще се очаква да бъда част от уравнението, завършващо с изпращането им по широкия свят, да пакостят на човечеството в глобални мащаби.

Като идеалист, убеден, че никой не е зъл по рождение и не може да бъде, преглеждайки някои особени журналистически разследвания и  припомняйки си своя собствен опит от дванадесет години начално и средно образование, не можах да не достигна до извода, че част от уравнението не е на място. Нека ви дам някаква представа как минаха, не всички дванадесет години, но поне последните пет:

Училището ми предлагаше две паралелки, специалност английски език. За да бъда приет, трябваше да се явя  на изпити след 7-ми клас. Изпитите минават и  като свое първо желание поставям своето училище. Женицата на бюрото ме съветва да сложа още 2-3 имена за всеки случай. Съучениците ми не спряха да говорят за някаква си елитна езикова гимназия на 7-8 километра откъдето живеех тогава. Записах името на гимназията, английски език; немски еизк; ‘А защо не запишеш и френски език?’ ме пита жената зад бюрото – ‘Защо наистина?’ Записвам четвърто желание – френски език.

Излизат резултатите. Провал. Минава първо класиране. Не приет. Минава второ класиране. Приет Френски. Не, ще почакам. Минава трето класиране. Все още приет френски. Само френски. Френски да бъде.

15-и септември идва. Старата, както всички майки, глади нови дрехи. От какъв зор. Не с това ще ме запомнят. Излизам. Хващам автобус и после тристатина метра пеша. На двора ме посреща шумотевица и едра, неестествено едра жена, покрита в черно. Новата класна. Някакви добри думи от директорката и всички в голяма блъсканица се насочваме към входната врата. Хляб и сол – като истински националистчета. В класната стая едрата жена рецитира едно стихче на францушки и се представя като госпожа Ц. Започва традиция, която не се прекъсва до напускането ми – задълженията към нея – бележки, документи, карти, бележници,  задължително с програма, нуждаещи се от превоз, специална езикова подготовка, часовете започват утре от 08:00.

Очакваха ни по 6 часа френски дневно. Все с госпожа Ц. Постара се да съсипе езика. Започваме от а, бе, се, де, е, еф... минаваме през елементарни фрази – здравейте, казвам се... започваме първото си време – Минало сложно. Спомагателни глаголи, по 100-150 нови думи на ден и всичко това пунктуирано с постоянните ù намеци, че уморените ù ученици, след 9 часа слушане на пискливия ù, изтерзан, незадоволен, фригиден гласец са всъщност идиотчета, недостойни за привилегията да са в неин час.

Класът поне беше пълен с готини хора. Почти мигновено се родиха нови приятелства, по-силни, поне за тези в тях, от което и да е друго предходно.

Физкултура веднъж седмично. Изобразително изкуство и музика също. Физкултурничката седеше на сладка приказка с колегите. Рисувателката – мини клонинг на Сашка Васева, влизаше и задаваше същата тема, като миналия път, шести път поред, и сядаше да разлиства модно списание за арт идеи. Музикантът – а той беше той – прекарваше половината си часове да разисква въпросите на авторското право или да ни увещава колко назадничаво е нашето комунистическо поколение, защото не познава силата и славата на всемогъщия господ Бог Исус Христос. В свободното си време диктуваше повърхностни биографии на композитори.

Литература? Преподаваше ни жена, прехвърлила шейсетата си година, в чието присъствие не се случи нищо. Госпожа Н. носеше със себе си безкрайно безразличие. По думите на братовчед ми, който някога завършил същата гимназия, някога била един от най-будните и вълнуващи хора в училището. Сега, когато преотчитам неща, учени при нея, откривам колко ни е ощетила. Крадецът на праскови, Червената спирала, Преди да се родя, Дервишово семе, Елисавета Багряна, Дора Габе, Валери Петров, Вапцаров, секс сцените, екологичния подтекст, достойнството на истинската любов, всичко премина през мене, без да остави следа. Срам ме е да си спомням за есетата, писани тогава...

Математиката беше чудовищна. Изтезаната старица госпожа П., фенка на Веско Маринов, започна първия си час с изявлението, че е готова да ни изясни всичко, навсякъде, ‘на улицата, или в някоя сладкарница’. Оттам нататък часовете се завъртяха надолу и надолу. Вода в сифон. Препускаща през материала, Великият обяснител говореше на себе си и избухваше редовно, ако някой я запиташе как е стигнала до отговора. Решаваше, че я предизвикват на открит двубой: ‘Ти мене ли ще изпитваш, а?’ беше част от честите ù изблици. Почти всички останаха на поправка. Ура за госпожа П.

В нейна защита, в последствие научихме, че имала мозъчен тумор. Идната година беше заместена от пенсионирано гномовидно създание, на име госпожа Е., което проповядваше искрената си омраза към учителската професия и демонстрираше безразличие към случващото се в класната стая, граничещо със свободен час.

Друга, положителна, промяна беше изпадането на половината часове с госпожа Т. Дупките се запълниха с география, биология, химия, физика и история. Биологията пое едно мъничко човече, тъничко като клечка, с дълга, къдрава коса, увита около някое козметично приспособление, което жените използват да прикрепят косата си о тила, от което главата ù изглеждаше несъразмерно голяма за тялото ù. Тъничкото ù гласче, строежът на тялото ù и традицията присъствието ù да не бъде отбелязано с никакво внимание от учениците, освен леко раздразнение, ù спечелило прозвището Комара. Докато четеше пояснения за опорно-двигателната, кръвоносната, нервна система, храносмилане или репродукция, класът се отдаваше или на приказка, или на бесни записки. Все от някъде трябва да се преписва на изпит.

Физика ни предава господин Б. Случаят е подобен. Оплешивяващ мъж на средна възраст, от когото се носи мирис на халитоза и контрабанден тютюн зорлем се опитва да обясни спирачен път или функцията на мълниеотвода на група, умираща да го напусне. Множеството се пробуждаше, само когато споменеше семейството си. Патетата запитваха ‘А на колко години е синът ви?’ и  ‘Има ли си приятелка?’. Механика, оптика, кинетика, на кой ли му пука за законите на природата?

Химия ни преподаваше госпожа В. Бивша работничка в Стомана Индъстрийз, уволнена, един дявол знае защо, побеляла за две години като учителка. Щерка ù - най-шумното от всички човечета в класа ми, носеше следите на домашно насилие, почнало от рано, с тежки говорни дефекти и явни проблеми с фигури на авторитет или носители на сила. Половината ù думи бяха редица гласни ЪазбиЪа се не ПФо неЪна винЪ. Явно беше, че майка ù е прекалено холерична, за да я пипне. Женицата влизаше и започваше дълъг разговор сама със себе си, в който от време на време правеше някой ялов опит да усмири отрочето, което не спираше да се хили на собствените си смешки, обявявайки се за Уозово сУонче и настоявайки, че НЕМА ‘А СПЪЕ!!!

Наскоро намерих едно изключително полезно предаване в YouTube, посветено на някои научни теми: Октетно правило, Люисова точкова система, ковалентни връзки, все неща, които помня да са били на теста, но никога да не съм разбрал. А ето, един човек, който никога не съм срещал, живеещ на другия край на света, ми ги обясни в 20 видеа по 10 минути. Браво, госпожо В.

История и география хвърлиха в ръцете на госпожица Б. На път да стане стара мома, бивша възпитаничка на гимназията, някой ù беше позволил да преподава на френски. Блестяща идея. Поредният свободен час. Сладка приказка, обезпокоявана единствено от почукване с маркер по някой чин, продължена веднага, щом уважаемата продължи по темата, защото кой може да говори и слуша едновременно...

И моят личен фаворит – Информатика. Оставена в ръцете на кръгла госпожа, навлязла стремглаво в Кризата на средна възраст, едва ли има човек, посетил неин час, не останал потресен или ужасен. Перхидролна прическа, ярко зелени сенки, кървавочервено червило, нанесено в кръг около устата, подобно на гейшите, намъкнала върху си редове бели пуловерчета, ленени панталони, блузки и незаменимата чанта, пълна с индустриално количество блажна боя, нужна за реставрации на екстериора по средата на часа, разбира се; госпожа М. настояваше да я определят като госпожа Бяла и Добра. Дали я мъчеше множествено личностно разстройство, та се мислеше за госпожа Бяла и госпожа Добра, или егото ù просто настояваше всички да я ласкаят, не мога да кажа. Започваше часовете си с четвърт час общи поздрави, в които на широко разширяваше желанието си целя ден да бъде добър. Продължаваше с петминутно изречение, без пунктуация (което следващия час ще настоява, че не е диктувано от нея), прекъснато за автобиографична бележка – колко добро и умно дете била, как била отличничка на класа, със сълзи на учи си спомня как учила в Съюза и с гордост съобщава, че няма педагогическо образование или дори подготовка. Продължава с още едно несвързано изречение, в което ни информира, че крокодилът е повече дълъг, отколкото зелен и довършва разказа за живота си.

След седмица, обаче, ще я удари гореща вълна – сигнал за изпити. Изкарва класа един по един на дъската и с леден глас лае въпроси. Помня, една моя приятелка, Емилия, беше прекарана до бюрото и чу лая, свързан с реда на действия в Word документ. Звярът ръмжеше и прехвърляше листове на катедрата, докато горката Емилия, скръстила ръце, като щит срещу опасността, прескача от крак на крак, готова да побегне, забива поглед в земята, за да не провокира яростта у чудовището и пелтечи несвързано паразитизми ‘ми, аз, такова, то...’, ‘не се преструвай! Защо искаш да ти пиша две?’ беше реакцията.

За да сте спокойни, че вашият предан слуга и другар е враг на злото, както на хартия, така и в реалния живот, знайте, че тогава направих малко устно размишление; има две причини някой да подмине явните сигнали за неудобство и почти физическа болка: изкарал е първите осем години от живота си откърмен и отгледан от вълци, та не познава езика на човешкото тяло, или изпитва садистично, почти сексуално удоволствие от надмощието си над по-слабите. Ясно е, че с нея не се разбирахме особено.

Последен абзац, посветен на мадам М. Решило, че иска да повиши авторитета си, Училището прокара абсурдното се желание да въведе баджове – картонени етикети с име и клас, окачени за горната дреха. В своя собствен изблик на глад за души, госпожа Бяла и Добра реши да демонстрира авторитет, като ни строи и препита един по един за баджовете ни. ‘Къде е твоят? А къде е? И к’во прави там?’; ‘А твоят къде е? Защо не го носиш? Мен не ме засяга!’, ‘Къде е твоят? А къде е? И какво прави там?’. Стига до мен. ‘Къде е твоят?’ – ‘А къде е вашият, гопспожо?’ беше отговорът. Портите на Ада не са виждали такъв гръм. Звярът се разлюти като ламята от една песен на Черно Фередже, и започна да пръска огън от всички отверстия. През пукнатината в егото се изля цялата ù омраза. Разясни своето благородство и моето нищожество, защото кой съм аз, че да ù държа сметка, на нея, блестящия ум, който за без пари идва да ни обучава. ‘като за начало синът на тия, с чиито данъци ти се плаща заплатата, говедо проклето!’ казах, но наум. И сама може да се унизи. Силната вълна смях, която ме напъваше, надви омразата. ‘ЯСНО ЛИ ТИ Е?’ изви раненото вълче. ‘Като рилско езерце, ясно!’ отговорих. Един-два едва прикрити кикота в редицата. Пребледнелият звяр, с треперещ от неодобрение глас, ме изгони. ‘И следващия път да дойдеш с баща си.’ Странно съвпадение, но баща ми беше починал миналото лято. Някой явно ù беше казал, защото следващия час изпрати да ме примолят да се върна с жалък опит да приеме една пета от вината. Тази жена все още преподава.

Извадих късмет, когато следващата година замениха госпожа Ц с друг титулярен преподавател – госпожа Д. Пътуваща с грация към третата си възраст, госпожа Д като че всяка сутрин подбираше грима, за да замаскира разликата между себе си и учениците, избираше дрехите си със стил и финес, какъвто принадлежи само ней. Беше и все още е един от малкото учители, които си правеха труда да запитат учениците как са, и всъщност да искат да чуят отговора. Специалността ù беше френска литература. Цялата си кариера прекарала под мотото ‘На деца се обяснява като на възрастни, но по-хубаво’. Настояваше, а сега и аз с нея, че език не се учи с граматика. Никое френско дете не търси из учебници, нито съставя речници, нито пише домашни, за да проговори езика на родителите си, а просто подражава, и така, тя ни оставяше да полегнем леко на чиновете и ни говореше двайсетина минути на френски, след което ни запитваше какво сме разбрали. Сами превеждахме, като тя поправяше сгрешени предлози и съюзи. Темите на разказите ù бяха от пещерните рисунки, през дворците на Лоара и броенето на франкски овце, до Александър Дюма-баща, стиховете на Превер, любимото място за кафе на Мопасан и жегата в Алжир. Чудите се, що за преподавател е това? Не учи децата на учебници, а си води обща приказка!!! Но ето, там е проблемът – все още не се е родил, а и да беше се родил, едва ли ни се иска да го познаваме, този, който да побере цялата информация, предадена за дванадесет години. Не това е целта. Отдавна сме се отказали от подобни опити. Истинската ни цел е да създадем следващо поколение, отворено към света и познанието, готово да оспори авторитета на силния, способно да не се поддаде на празната реторика на властния, да разбере необятната красота на естествения свят, по-величествен от който и да е мит и суеверие и сам да потърси истината. Днес двадесет и петима души са по-отворени към света заради тази жена. Тогава, едно момче, тройкар по милост, вдигна оценката си до 5+ заради същата. Днес тя гледа внуци с мизерна заплата и без помощ върти цяла катедра.

Подобно и литературата попадна в добри ръце. Госпожа С беше едва на тридесет, майка и домакиня, със странно изрусена коса и най-милия глас, който познавах. Вместо да прехвърли, както някои нейни колежки правеха, реди цитати от критици, или да наложи мнението на множеството, най-силното ù оръжие беше сократическият метод. Най-просто казано, хвърляше топката в нашето поле и леко ни насочваше към възможните отговори, та да стигнем, или поне да опитаме да стигнем сами. Мъртвите гърци и римляни, далечната библейска сюжетност, средновековни умни глави, ренесансови таланти и романтици поети оживяваха еднакво пред цялата стая. Сонети и романи звучаха еднакво красиво и ясно. До втората година бяхме готови да ù искаме съвети за любовта, образованието и бъдещите си кариери. Тя беше готова да ни разкаже за себе си – баща си, бивш учител по история и създател на фразата ‘на деца се обяснява като на възрастни, но по-хубаво’, децата ù са в чужбина, като дете откраднала половин колода Черен Петър от братовчедка си, не я приели първа година в Университета, затова една година работила в детска градина – неща, които я направиха по-човечна и близка в очите ни.

Математиката пое още един блясък – госпожа Г. Сама казваше, че не обича децата, обича математиката. Така и беше. За първи път чухме някой да говори за хармонията, реда и точното изкуство на математическата наука. Още повече, тя направи това, което никой друг не си беше направил труда да свърши – откри дупките. Когато разбра колко липсва, отдели няколко часа да навакса изпуснатото, за да имаме поне основата. Още повече, с леки мисловни игри, опита да ни покаже, че математиката е просто логика. В редицата СЧПСНП разкрихме, че след понеделник следва вторник. Разкри ни най-често срещаната редица в природата, и начина да пресметнем шанса да спечелим 6/49. Като изкара най-слабите (и аз бях между тях) на дъската и ги напътстваше през уравненията, показа, че не е толкова страшно. Може да бъде наваксано и разбрано. За нея се носеха слухове, че забогатяла от някаква държавна работа, та сега преподавала, само за да привлече млади хора към математиката.

Биологията смени ръце. Ако някога сте гледали ‘Невероятните’ на Pixar, спомняте ли си мъничката женица, която им шиеше костюмите? Така изглеждаше и нашата учителка по биология, госпожа И – моят герой. Нямаше желание да бъде харесвана ‘Не можеш да угодиш на всички’ казваше. Подобно на госпожа Д, госпожа С нямаше желание да ни превърне в повтарящи учебниците дебили, но настояваше да разберем Живия свят. На нея се падна да ни разясни основите на микробиологията, генетиката, еволюцията и палеологията. За две години си създаде име на строг диктатор, не заради друго, а заради разочарованието си, когато не се полагаха никакви усилия, за да се разбере. И наистина беше жалко, когато горката питаше за разликата между микро и макро еволюция или значението на думата ареал, и запитаният стоеше мълчалив или по-лошо, когато запиташе някой от остроумните дебили от задните чинове. Заради госпожа И осъзнах племенния манталитет в класа; групата на мъжкарите – един шумен алфа мъжкар, демонстриращ безразличие към всичко, един претендент, демонстриращ най-силно почитта си чрез силен смях и ред под-претенденти, чакащи своя ред. Женски, лелеещи по алфа мъжкаря, очаровани от силата и властността му, женски, прекалено заети да поддържат общността, за да обръщат внимание и кастата на тези, прекалено заети със собствените си проблеми на първия свят, за да имат някаква функция в груповата динамика. Нямах желание да се замесвам в абсурда на изпитванията, та предпочитах да си дочитам някоя книжка, което вбесяваше госпожа И, и редовно ме изпращаше в коридора, но въпреки това до ден-днешен не съм срещал някой, който да влияе на мисълта и волята ми точно както нея.

Разбира се, че имаше, и още има народ, решен, че самото му присъствие е блясък, достатъчен за заплата. Философският цикъл премина в ръцете на госпожа Е, която водеше часовете си на обща приказка. Английският език, приет колективно за чужд, мина първо през ръцете на гъркиня, отдадена подобно на госпожа М на собствената си биография, по-късно - уволнена директорка на техникум, приета кой знае защо, която, подобно на lol catz настояваше: ‘if you has a question for me, you has to raise your hands. Do you understands? Ansler me!’. И накрая, уважаемата англофончица, която прекара целия дванадесети клас в полупразната стая да ни разказва за циганчетата в класа на приятелката, гениалната си щерка и личния живот на колегите си.

Географията пък отпадна. Пореднияt уволнен намери мястото си сред колектива - сухата стара мома, госпожица П. При условие, че ù се даваше възможност да преподава българска география на група горе-долу политически активни юноши, които щяха да гласуват за първи път скоро, при условие, че можеше да говори за икономическото, политическо, социално, културно бъдеще, туризъм, индустрия, тя предпочиташе да влезе в стаята с ‘Добър ден. Днес ще говорим за Краище-то.  Отворете на стр. 76, после ще ми кажете какво става.’ И вперваше поглед в дупката между катедрата и първия чин.

Веднъж опитах да я запитам – защо? При условие, че може да бъде направено интересно, защо трябва да бъде осакатено. А тя, след като вижда, че никой не чете, не може ли да опита да привлече вниманието на класа, вместо да зяпа в космическия вакуум? ‘Добре са те подучили тебе!’ беше отговорът. Спорът продължи до края на годината. Продължи и в следващата. Аз завърших. Тя все още преподава.

Историята също намери бодра смяна – германофонската госпожа Д., останала, защото още няма кой да я замести, водеше разговор с двама-трима, които имаха интерес от часа ù. Странно колко бавно загряваха. Докато тя, горката, разясняваше отново и отново, че комунисти и марксисти са едно и също животно, Маркс, Ленин, Комунизъм, Маркс, Комунизъм, Маркс, Ленин, Комунизъм, Комунистически манифест, Маркс, Енгелс, Ленин, Комунизъм Маркс, Комунизъм, марксизъм Маркс и т.н., класът се забавляваше. ‘Ученици, каква е разликата между комунизъм и марксизъм?’. Тишина. Беше мила и те насочваше, ако имаше въпроси, но времето ù беше изтекло. Нали казват, че в Гърция не позволяват на учители с повече от 20 години стаж да гласуват. Губели здравия си разум...

Петте години преминаха. Разделихме се някои със сълзи, други с облекчение. Силните дружби се разпаднаха до две седмици. Не извличахме полза едни от други. Извънредно малко последваха истински науки. Имаме един филолог, един психолог, един географ и трима-четирима неприети. Останалото, подведено по родителски копнеж, влезе с бизнес и мениджмънт, публична администрация, връзки с обществеността, журналистика, щото, видиш ли, сега това се търси. След три, четири, пет години, колкото и да е курсът, ще излязат и ще усетят, че тези, завършили преди тях, вече са наводнили пазара. Селските кметове и общински съвети имат нужда от само толкова говорители, бизнесите бързо се поглъщат от големи корпорации, и съмнявам се, че дори и жълтите вестници имат достатъчно печалба да назначат 200,000 души.

Та какво ли ще им остане, освен да станат учители, поне за месец-два, докато се отвори позиция в l’Euripeo или министър-председателят, който и да е, ги повика, за лично прес-аташе. Но номера няма да го бъде. Когато я запитах защо отказва да украси уроците, поне когато преподава на зайци, да дава един час от шестте за обща приказка и отмора, защо не прави нещата по-леки и интересни, госпожа Т обясни ‘Какво значи интересно? Интересно-неинтересно, трябва да се учи! Да не мислиш, че на мене ми е било интересно да го уча?’. Подобно и тези, принудени да учат търсеното, излезли от университета без файда, осъдени да преподават противна тема, постоянно напомняща провала им, ще заченат поколение лениви, посредствени умове, които подобно на тях не ще обикнат познанието, а ще изберат търсеното. Подобно на тях ще влязат в училищата и ще заченат своето поколение провали, което ще свърши същите грешки. И няма да има кой да ги спре. Добрите семена, обгрижени от любомъдри родители и плевени от добър учител-градинар ще дадат добър плод. Плодът ще побегне в чужбина, или ще стане новия Стив Джобс, Джон Ленън, Чарлз Даруин, ДЖ.К.Роулинг. Ще промени мисълта, на тези, желаещи да бъде променена. Те ще покажат нов начин на мисъл, свобода на духа, разбиране на света, и от тях ще покълне нов свят, но далеч от нашия, тук ще преподаваме Под игото в предучилище, ще държим матури за влизане в първи клас и защита на дипломна работа в четвърти. Защото колкото по-бързо набутаме готовите клишета в главите на децата, толкова по-добре ще се представим пред господин другаря - ЕС, и може да получим усмихнато личице или златна звездичка на контролното. Нищо, че господин Линей ни е кръстил Homo Sapiens – Мислещ човек. Не че копнеем да познаем света и разкрием тайните му. Какво от това, че фолклорното мислене, религиозен фанатизъм, суеверие и сектантство ще запълнят нишата. Нека уволним тези, които не следват материала. Нека наложим стереотипите и предразсъдъците; Бой се от Бога, почитай Царя! Смърт за мисълта. Да живее посредственото. Долу свободния дух. Да живее лесният отговор!

© Бен All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Също много ми хареса. Но вината се разпределя на няколко участници- на учителите(по принуда, които са такива каквито описваш ти в негативните случаи), на учениците(главно), на системата(главно....), на манталитета, който с плашещо бързи темпове се настанява при все повече и повече млади и не чак толкова млади хора.
    В моето училище(също елитна езикова) пък свестните учители се оказаха в превес, докато учениците - zerO. Картинката е тъжна, въпросите са също толкова нелепи(във висша степен), изгледите за бъдещето- също.
  • Много добре написано, хареса ми!
    А докато четох за госпожа А,Б,В,..,Я, колко образа открих от моето училище едно време, просто не е истина. Явно навсякъде има по някой друг свестен учител и определено по-повече изперкали такива. Браво!
  • И аз харесах текста.
    Карах педагогически стаж. Издокарах се с трандафори, вратовръзка и костюм, препрочетох три пъти "На учителя с любов" за кураж и влязох в 10-ти А. Танцуващият с вълци - едно от най-невинните забавления през часа бе наблюдението ми с театрален бинокъл от 2 келеша на първия чин. Вместо да им бия по един чимбер, аз като един Дзержински /хладен ум и горещо сърце/ през цялото време говорех на Вие и обяснявах за ЕС и бъдещото ни асоцииране към него (годината бе 95-та), като зарязах съюза и се отклоних за Черни връх през Пазарджик, че във Варненския халколитен некропол са открити най-фините, изящни и най-стари златни накити на континента.
    Детайлно си описал преподавателите си и кусурите им. Да се върна пак на Рикардо Брейтуейт и "На учителя с любов" (Сидни Поатие става звезда покрай екранизацията). Виж я. Поуката е, че не нокаутираш ли баш-бабаита с ляв прав в слънчевия сплит и не си ли бивш командос от кралските ВВС, няма да те заобичат в повереното ти школо в работнически, следвоенен Лондон.
    Шегувам се. Успех и от мен!
Random works
: ??:??