... Из мемоарите на една принцеса…  

Два дена от един простичък живот

Учителката ми по български език не ни дава  често за домашно “по-отвлечени” теми за писане. Редовно трябва да анализираме някой скучен разказ или с часове да се главоблъскаме над две строфи от по четири стиха… Но аз не ù се сърдя, харесвам я, а пък и всички учители по литература дават такива неща.

Добре-е-е. Да помислим за по-отвлечена тема… хм… живота? Мда, това е достатъчно банално, но пък изстрадано от всички, мисля. Какво за живота ли? Ами животът е гаден. Всеки те спъва по пътя ти. Говоря не само в прекия смисъл на израза. Но живота си има “случайни”, но много верни принципи – “всяко зло - за добро”. Така... Лепнах някакъв вирус или нещо миналата седмица, изтървах два теста по история – мразя историята, нямам никакви оценки от началото на годината, а е 20-ти декември…

Между другото искам да кандидатствам фармация. Странно е дори да си мисля, че това си избрах, а бях само в III-ти клас. Познавам хора в XII-ти и не знаят какво искат. Е да, трябва и да знаем какво искаме от живота, поне като не знаем какво той иска от нас. А аз като знам, не че печеля от това. Нямам никакви часове биология! Честно ли е? И какво да кандидатствам с история, а аз не мога да запомня датата на едно въстание? Май нямам голям избор.

И все пак беше петък, когато ми казаха, че уважаемият ми господин по история възнамерявал да ме остави на изпит! На мен ми стана нещо и на сърцето, както ме боляха ужасно глава и стомах. Най-добрата ми приятелка мина след училище да види как съм, че на следващия ден щяхме да се събираме класа на хижа за два дена да празнуваме – наближаваше Коледа. Признавам – ужасно ми се ходеше. Дори с главоболие. Но трябваше да избирам да отида с класа или да остана вкъщи и да уча по история – да не би да ме изпита по история ей така  - предколедно.

Емоцията срещу разума. Кой победи ли?... Ами разумът, втълпяван от майка ми.

Думата ми беше, че нещо отвътре ми идеше… дразнех се на проклетото си съществуване, наречено живот. Изпращах приятелката си, когато ù казах:

-         Иска ми се да приказвам с някого.

-         Приказвай с мен.

-         С някой по-стар от теб… - казах аз.

Имах предвид някой, разбрал от живота, някой, изстрадал, едва ли не някой по-мъдър. Но не знаех с кого.

Но не чаках дълго да разбера. На сутринта, когато трябваше да се глася за хижата с класа, тръгнах за болницата. И разбрах кой е човекът, с когото ми се иска да разговарям – аптекарят до нас.

Като цяло денят ми не беше чак толкова лош. На връщане минах през книжарницата и бяха докарали дългоочакваната книжка, но бързах към къщи, бързах към аптеката. Не знаех как да започна разговор, но реших да вляза и просто да си взема витамин C, нали бях болна.

Това е – много неща ме спъват да стана и аз аптекарка, но това ми харесва. Просто разговорът с този 50-годишен човек ме окуражи. Вдъхна ми кураж да не се отказвам. И представяте ли си, но именно учителят ми по история беше казал: “Слабите мечтаят, силните – имат цели”. Мечтата ми да уча фармация започна да става моя цел – цел на живота ми. Само не си мислете, че това полезно за мен твърдение ми бе дадено в час по история – не – беше по философия, но учителят преподава два предмета.

Знаех, че трябва да посветя уикенда си в учене на история, но не ми се искаше, беше ми някак коледно, а какво по-коледно от това да заживееш, дори за кратко, един вълшебен живот. И така си взех новата книжчица и я зачетох. Ще ме попитате каква е – ами съдържа приказки, но непознати – приказки от един магьоснически свят. Приказки като нашите “Тримата братя и златната ябълка”, “Пепеляшка” и “Неволя” дори. Приказки, носещи поука или някакъв скрит смисъл.

Утре е неделя и ще трябва да я пропилея, едва ли не, в учене на история, а не химия. Но на кой му пука?! На кой му пука, че на Коледа има малки момичета с разбити мечти?...