Един мой "нормален "ден
2 min reading
Отворих очите си по-широко на зазоряване.Така и не успях да мигна и тази нощ.Погледнах към светлината и главата ми започна да бучи,като старо счупено радио.В мозъка ми нямаше нито картини от спомени,нито сюжети на поставени цели и копнежи.Душата ми плачеше по-сама от всякога и отново осъзнах,че мъката и тъгата ще са мои неизменни спътнички и през този мой ден.
Погледнах към улицата и с уморени очи,премрежено виждах фигурки,които макар и размазано са виждах,че се движеха бързо,като буболечеки,но с различни цветове.Отворих прозореца,въпреки студа,които беше сковалвсичко навън,за да се опитам да погледна по-добре надолу към пътя,но отново съзрях същата картина.Устата ми беше залепнала сякаш бях яла мед,но далеч не ми беше сладко,дори напротив.все едно бях смесила кисело и люто в едно.За първи път не ми се говореше,нито пък имаше с кого,но поне не за първи път ми се слуцваше да не искам да виждам и чувам които и да е.Усещах тялото си така,все едно бях лежала цяла нощ върху пирони и то така беше изтръпнало,че нямаше и помен от болката.И пак,като всеки ден,хващах химикала и листа с цел да излея всичко останало в главата и сърцето ми,което биеше,но сякаш беше безчувствено.
Просто ме поддържаше жива.С големи усилия хващам химикала и след 5 минути писане,решавам да прочета творението си,но просто осъзнавам,че няма никакъв смисъл.Несвързани думи по значение...които само заемаха място на листа.Това представляваше то.Пийвам си няколко глътки студено кафе и сякаш мозъка ми го прерязаха сто ножа,защото изпитах зверска болка в главата.Всичко започна лека-полека да се връща в нея-и виковете,и крясъците,и обидите му,и недоволството му от мен,и вината,която ми преписваше /всеки път все за нещо съм виновна/,започва да ме "чопли"съвестта ми жестоко.
Наближава обяд,но стомахът ми е свит на топка и не мога да хапна и троха.Дори храната в хладилника не ме "съблазняваше".Оглеждах се наоколо все едно,че това не беше моят дом,в които съм отраснала и живяла близо 20 години.Искаше ми се да избягам някъде,където да си буда"у дома".Телефонът ми се "опита"да звънне на няколко пъти,но не ми се говореше и отказах разговорите.Пускам телевизора,за да се опитам да се разсея,но отново...тишина.Изобщо не го виждах,нито го чувах.Главата ми така ми тежеше,все едно в нея някои беше сложил камъни и желязо.Имах чувството,че ако направя рязко движение и ще се турколи от раменете ми.А не бях пила алкохол
от месеци.
Денят си отива,а аз съм си все така сама със себе си загледана в стрелките на часовника.Започва да се смрачава,а моите очи започват да смъдят "умиращи за сън",но не мога да заспя.Дори сърцето мибиеше едва,едва...
Вече минаваше 7 часа и той вече се е прибрал от работа,и вместо да каже нещо ново и интересно,пак се започва отново и отново темата от предишната вечер,и всичко започва отначало.
А дните летят.Нощите се изтъркулват за един миг.Животът си тече,а аз съм все така от ГОДИНИ!Но правилно е казал народът:"Едни сами си управляват живота,а други-живота ги управлява"
01.12.2008
Погледнах към улицата и с уморени очи,премрежено виждах фигурки,които макар и размазано са виждах,че се движеха бързо,като буболечеки,но с различни цветове.Отворих прозореца,въпреки студа,които беше сковалвсичко навън,за да се опитам да погледна по-добре надолу към пътя,но отново съзрях същата картина.Устата ми беше залепнала сякаш бях яла мед,но далеч не ми беше сладко,дори напротив.все едно бях смесила кисело и люто в едно.За първи път не ми се говореше,нито пък имаше с кого,но поне не за първи път ми се слуцваше да не искам да виждам и чувам които и да е.Усещах тялото си така,все едно бях лежала цяла нощ върху пирони и то така беше изтръпнало,че нямаше и помен от болката.И пак,като всеки ден,хващах химикала и листа с цел да излея всичко останало в главата и сърцето ми,което биеше,но сякаш беше безчувствено.
Просто ме поддържаше жива.С големи усилия хващам химикала и след 5 минути писане,решавам да прочета творението си,но просто осъзнавам,че няма никакъв смисъл.Несвързани думи по значение...които само заемаха място на листа.Това представляваше то.Пийвам си няколко глътки студено кафе и сякаш мозъка ми го прерязаха сто ножа,защото изпитах зверска болка в главата.Всичко започна лека-полека да се връща в нея-и виковете,и крясъците,и обидите му,и недоволството му от мен,и вината,която ми преписваше /всеки път все за нещо съм виновна/,започва да ме "чопли"съвестта ми жестоко.
Наближава обяд,но стомахът ми е свит на топка и не мога да хапна и троха.Дори храната в хладилника не ме "съблазняваше".Оглеждах се наоколо все едно,че това не беше моят дом,в които съм отраснала и живяла близо 20 години.Искаше ми се да избягам някъде,където да си буда"у дома".Телефонът ми се "опита"да звънне на няколко пъти,но не ми се говореше и отказах разговорите.Пускам телевизора,за да се опитам да се разсея,но отново...тишина.Изобщо не го виждах,нито го чувах.Главата ми така ми тежеше,все едно в нея някои беше сложил камъни и желязо.Имах чувството,че ако направя рязко движение и ще се турколи от раменете ми.А не бях пила алкохол
от месеци.
Денят си отива,а аз съм си все така сама със себе си загледана в стрелките на часовника.Започва да се смрачава,а моите очи започват да смъдят "умиращи за сън",но не мога да заспя.Дори сърцето мибиеше едва,едва...
Вече минаваше 7 часа и той вече се е прибрал от работа,и вместо да каже нещо ново и интересно,пак се започва отново и отново темата от предишната вечер,и всичко започва отначало.
А дните летят.Нощите се изтъркулват за един миг.Животът си тече,а аз съм все така от ГОДИНИ!Но правилно е казал народът:"Едни сами си управляват живота,а други-живота ги управлява"
01.12.2008
© ГАЛИНА ДАНКОВА All rights reserved.
