Една невъзможна любов

(есе на тема "Крадецът на праскови"от Емилиян Станев)                          

   В повестта "Крадецът на праскови"от Емилиян Станев двамата главни герои(Елисавета и Иво) търсят своето щастие, смисъла на своя живот и го достигат.                                           

   Елисавета действително се влюбва в Иво, намразва мъжа си, защото усеща, че връзката между тях е по-скоро формална, отколкото истинска: "Той беше виновникът за пропиления й живот... да й създаде щастлив и сигурен живот". Младата учителка се е съгласила с този брак, защото е търсила парите(известността), а не любовта: "Когато полковникът я поиска за жена, тя бе... е била привлечена от акселбантите... висшият обществен слой". Елисавета е бездетна и това я прави особено нещастна: "В самотните часове, които прекарваше... което измъчва безплодните жени пред прага на старостта". Тогава се появява и любовта  към Иво.                                                  

   Цялото действие на повестта се разгръща по време на войната. Тя засяга личния живот на човека, изкривява и променя съдбата му: "Той (полковникът) презираше румънците и диво мразеше сърбите, "коварните и подли съюзници" от Балканската война, които го бяха ранили и провалили военната му кариера. "По-късно, с напредването на войната... невероятни размери". Всъщност това е характеристика не само на полковника - "пленниците" са гледани от всички с предразсъдък. Конфликтът е ясен. "Защо да не бъдем по човечни? - възрази тя горещо". А полковникът отговаря: "Не виждаш ли, че няма хляб, няма дрехи... Я остави тия даскалски приказки!" От едната страна са "нашите", а от другата "робите" - не заслужаващи и капка съчувствие.                                                                                                                        Иво е наречен в творбата само два пъти по име. Веднъж, когато го питат как се казва и втори път, когато единствено името може да го различи от останалите пленници. Но и тогава е наречен само "Обретенович". Навсякъде другаде в творбата е посочен като "пленника". Главната героиня винаги е наричана по име - Елисавета или Лиза, а нейният любим е и си остава завинаги пленникът. Единствено Елисавета вижда в него истински човек - за другите той си остава само пленник.                                                 Ординарецът - прекият извършител на убийството. На пръв поглед като че ли застрелването  на пленника е последица от заповедта на полковника (лозето да се охранява строго). Но ако проследим внимателно развитието на сюжета, ще забележим как постепенно намалява напрежението между Елисавета, Иво и ординареца. Ординаререцът вижда все по-голямата близост между Лиза и Иво. Елисавета непрекъснато усеща неговото презрение и лоша усмивка. Това презрение и лошата усмивка са не защото ординарецът се проявява в ролята на вярно куче, а защото има личен мотив. Той е описан като наскоро овдовял селянин, който сигурно не е останал равнодушен към женската привлекателност на господарката. И в същото време осъзнава, че няма никакви шансове пред нея. Той я ревнува от някакъв си "роб" и стига до крайност.                                                                                                                                     Лиза и Иво са от две различни групи, между които съществуват непреодолими прегради. А тези прегради могат да се разрушат само от любовта. Понякога този героичен опит завършва със смърт. В крайна сметка невъзможната любов все пак побеждава.