Една разплакана бяла роза
Избягвам много-много да се замислям за любовта, да правя някакви жалки опити да я дефинирам, да търся причините, поради които ми се е случила, или пък ме е подминала. Любов! Толкова много написано за нея и толкова малко казано всъщност. Чудя се честичко защо ли ни е притрябвало непрекъснато да анализираме, изследваме и разнищваме всяко едно прекрасно чувство, появило се в живота ни, сякаш самите ние сме изненадани, че точно на нас може да се случи нещо прекрасно, Наказваме се със съмнения, губим се в измислени истини за неща, които просто са необясними...
Открих любовта съвсем малък. Бях на около 5 годинки и всяка сутрин се будех с мисълта за нея - как ще я видя днес, как ще ме хване за ръка, как ще ми удари плесница, ако се сдърпаме за някоя играчка в детската градина. Анди беше прекрасно момиченце, с къдрави руси букли и и светещи като пълна луна очи. Открих, че я обичам случайно, когато един ден падна на детската площадка и се разплака. Болката, която извираше от очите ù, помрачи винаги усмихнатото ù лице и аз дори не усетих как моите сълзи също потичат с нейните. Чух един таен гласец вътре в мен как се моли: "Дядо Боже, моля те, удари ме и мен, но нека нейната раничка да мине веднага! Моля те, моля те..." Застанал безпомощен пред страданието ù, аз извадих от джоба си малка носна кърпичка и обвих кървящото ù коляно. Тя се гушна в мен и взе да хлипа, а аз почувствах, че никога не бих желал да я пусна...
Скоро раната на Андрея заздравя и тя съвсем набързо забрави за нея. Впусна се пак в своите безгрижни ири, а аз по цял ден я наблюдавах тайничко и се чувствах прекрасно само от факта, че я виждам пред очите си. Мина поредната учебна година в детската градина. Лятото всеки пое по различни места със родителите си, някои заминаха при бабите на село, други по екскурзии в чужбина.Бяха най- дългите два месеца в живота ми - моето малко момиченце ми липсваше до безумие, а когато съвсем вече не издържах на тази липса, вадех от една кутийка малката кървава носна кърпичка и я гушках в ръцете си! Спомнях си мига, в който самата Анди беше в обятията ми, макар и плачеща, и заспивах спокоен, че все пак скоро ще я видя...
Оставаха няколко дни до началото на новата учебна година. Не издържах и споделих на мама, че има едно момиче, което е специално за мен, че не е като другите... Тя се усмихна и ме посъветва да ù занеса една малка розичка от градината ни, за да я зарадвам, защото мъжете трябвало да правят такива жестове към дамите. Останах изненадан, че мама не ми се присмя, напротив, подкрепи ме както винаги е правила, откак съм се родил. Дългоочакваният ден настъпи. За първи път усетих, че искам сам да избера дрешките, с които да се появя на този паметен и вълнуващ ден. Поне няколко пъти се огледах в огледалото на тате, после стиснах в ръка букетите за възпитателките от моята група, а редом до тях внимателно сложих една красива бяла розичка, която мама ми избра от двора на къщата ни, а аз бях доукрасил с ярка червена панделка. Вълнението свиваше детското ми стомахче и на няколко пъти усетих, че ми се гади. Стиснах смело зъби, поех въздух и хванах мама за ръка, Бях щастлив, изплашен, развълнуван... и всичко това на куп! Мисля, че всъщност се чувствах прекрасно!
Всички деца бяха строени в двора и очакваха да започне тържеството. Родители, учители, нашарени в най-новите си премени, гледаха с блеснали очи своите пораснали малчугани. Зърнах моите другарчета, строени до една от беседките в двора, и се затичах натам. Оглеждах трескаво всички, за да намера Андрея и да я изненадам с красивото цвете, което стисках в ръцете си с всичка сила. Нея я нямаше! Обиколих целия двор, проверих в стаичката , дори и в тоалетните - не, нея я нямаше! И както всяка лоша новина, и тази не закъсня да достигне до ушите ми. Момиченцето, за срещата с което бях мечтал повече от два месеца, никога повече нямаше да стои на столчето до мен, нямаше да се смее на глупавите ми детски шеги, нямаше да плаче сгушена в приятелската ми (и влюбена) прегръдка!
Анди си беше отишла... завинаги. Така, както ангелите отлитат там горе, на небето, така и нея дядо Боже беше прибрал при себе си. Мама каза, че сега тя ме гледа отгоре и се радва, че никога няма да ме забрави, и че все така ме вижда както и преди. Малката бяла розичка падна от ръцете ми, някой съвсем случайно я стъпка с крак, а аз чувствах себе си толкова безпомощен, че колкото и да исках да сдържа сълзите си, те просто извираха от мъничкото ми разбито детско сърчице... Нея я нямаше, бялата роза плачеше в нозете ми, а моят детски наивен свят вече никога нямаше да бъде същият...
Та, какво, казвате, е любовта? Има ли отговор някой на този въпрос!
За мен дълги години тя беше една кървава носна кърпичка и малка, разплакана бяла роза...
(Обичам те, мое бяло ангелче! Поклон пред Андрея ( 1984- 1989))
© Адриан Стамболиев All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
...Какво да кажа - и тук много трогателно!!!
-
История за една истинска любов! Няма по чиста от детската любов, тя толкова искрена винаги! Поздрав
-
Благодаря ви момичета и на всички прочели!
-
Останах без дъх и без думи... просълзена...
Написал си го толкова истинско, трогателно и толкова близко до всеки, изпитал истинска любов!
Любовта не може да се опише с думи... в никакъв случай. За всеки тя е различна, за всеки означава нещо различно, докосва всеки от нас по различен начин и оставя винаги различен белег след себе си.
Макар и разплакана, бялата ти роза е от сърце и това си личи във всеки твой ред тук!
Поздравления! -
!!!
-
Пу - пу да не ти са уроки, ти си надарен да разказваш ,човече! Поздрави отново...проза и есе в едно,лично аз това не го мога !
-
Благодаря на всички,текста(дори и в странностите си
) е напълно реалистичен... -
много!
-
...и този път много силно!
-
Отлитат, отлитат ангелите...
-
Постижение си е текста, според мен. Поздравления!
пп етюда със запазването и ваденето на кърпичката ми се струва малко особен: ".......... вадех от една кутийка малката кървава носна кърпичка и я гушках в ръцете си"! -
Ооо, разтърсващо! Нямам думи..
-
Как да те коментирам човеко... Есетата ти са толкова емоционални и истински, че след прочита обикновено блокирам.
Не спирай да пишеш!
Поздрави!
П.П. Нека почива в мир белият ангел!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
