- Хайде, баща ти те чака! - извика майката на Сантяго и погледна към прозореца, а отвън чакаше мъжът й Рафаел. Бяха изминали десет години, откакто напуснаха Мексико, за да търсят по-добър живот в страната на неограничените възможности. Те идеално се вписваха в графата "средна класа". Лусия работеше като детска учителка, а съпругът й беше ченге и харесваше истински професията си. Смяташе, че така ще направи света малко по-приятен. И може би беше прав...
 - Чао, мамо .Обичам те! - чу се детски глас.
 - И аз те обичам миличък! Пази се много и успех на първия учебен ден! - Но малкия й син не успя да чуе думите й, защото вече тичаше към колата на баща си.
- Татеее! Бързо да тръгваме, може да закъснеем!
Спокойно сине, има достатъчно време. Май много се радваш, а? -  Всъщност Рафаел също беше щастлив, та това е един от най-важните моменти за сина му и  искаше да бъдат заедно. Толкова много пропусна от живота на Сантяго, но този ден ще да бъде само техен. Нищо не можеше да ги раздели или може би щеше?
В този момент радиото изпращя. Чу се женски глас, който съобщи, че има проблем на някаква улица.
 - Няма да отидеш нали? - попита момчето.
 - Налага се. Ще свършим бързо, не се тревожи.
 - Ами аз?
 - Ще дойдеш с мен, няма да ти се случи нищо!
Рафаел включи сирената и даде газ.
Когато пристигнаха в предградията, видяха трима мъже. Единият от тях извика:
 - Проблем ли има полицай?
 - Получих сигнал за продажба на наркотици! Извадете ръцете от джобовете си и застанете на стената. Бързо!
 - В грешка си полицай! Ние не правим нищо лошо - и се засмяха. В този момент от завоя дойде един черен джип. Спря и от задния прозорец се показа човек с физионимия на плъх:
 - Сайман, какво става, по дяволите! Откъде се появи ченгето?
 - Не знам шефе, не съм виновен!
Сантяго наблюдаваше внимателно.
 - Влизай в колата, Сайман. Веднага!
  - Никой да не мърда! Излезте от колата, това е заповед!
  - А това е смъртната ти присъда! - в този миг той извади един пистолет и стреля право в сърцето на Рафаел. Той падна на земята. Тримата се качиха в джипа и избягаха. Сантяго извика и излезе от колата:
- Татко, не! Тате, моля те, кажи нещо! Моля те, не умирай, моля те... не го прави! Но сълзите се стичаха от очите му, а кръвта на баща му беше по ръцете му...
 - Съжалявам, сине! - бяха последните думи на Рафаел.

25 години по-късно

 - Сантяго, къде отиваш пак?
 - Викат ме, има сбиване на една улица. Няма да се бавя - сега и Сантяго беше станал полицай като баща си, чийто убиец така и не бе открит. Тази случка остави завинаги отпечатък върху съзнанието му.
А Сантяго се закле, че ще намери убиеца и ще отмъсти.

 - Е, добре, но се пази, чу ли? - каза съпругата му. Те бяха женени от пет години и тя знаеше всичко за живота му. Макар и да криеше, мъжът й все още не беше превъзмогнал загубата на  баща си.
 - Да, мила, обичам те! - и потегли...

Когато стигна на местопрестъплението, забеляза един просяк, който лежеше на земята, пребит до смърт. Сантяго се приближи и разгледа чертите му, бяха му смътно познати. Само, ако можеше да се сети къде го е виждал. И тогава разпозна лицето на бащиния си убиец. Бяха минали толкова много години, но понякога в съзнанието на Сантяго сцената с убийството все  още се разиграваше. Прилив на адреналин. Полицаят не знаеше какво да стори. А бе чакал толкова дълго, за да получи отмъщение.

 - Помогни ми приятел! - извика неочаквано просякът.

Как смееше да го моли за помощ?! Една хипнотизираща ярост завладя съзнанието му.

Гневът замъгли мислите му, не знаеше какво върши. Той просто натисна спусъка.

Един изстрел. Точен.

Един живот по-малко. Рафаел беше отмъстен. Сантяго тръгна обратно към участъка. И не съжаляваше за нищо, което бе извършил тази нощ. Може би това беше най-голямата грешка в живота му, за която ще се обвинява докрай, но тази вечер от дълго време насам щеше да спи спокойно...