ЕЗИК МОЙ, ВРАГ МОЙ

ЕЗИК МОЙ, ВРАГ МОЙ

  Говориш или мълчиш? Кой всъщност е печелившият ход? Да бълваш водопад от думи или да събираш мъдростта на чуждите, слушайки? Да предаваш или да приемаш?

   Мълча… Но всъщност възможно ли е да запазим мълчание в съвременния свят? Езикът е нашият билет за влака на живота. Благодарение на него ние общуваме, разбираме се, изразяваме чувства и емоции, изразяваме себе си. Той ни издава, “говори” за същността ни. Без него ние не бихме се справили. Колкото по-добре овладеем тънкостите му, колкото повече ни бива на играта на думи, толкова по-големи шансове имаме пред другите. Не случайно днес определяща роля за постъпване на  работа има интервюто, събеседването. Чрез него работодателят до голяма степен може да прецени кандидатите. Езикът е като рекламата. Той лансира, той продава. И по законите на мениджмънта и най-добрият продукт има нужда от добра реклама.

   Уроците на времето обаче показват, че истинските мъдреци са всъщност хората мълчаливци. Те говорят малко и то само когато имат какво да кажат. Думите им са премислени, дълбоки, стойностни. Докато днес в по-голямата си част думите в общуването ни са само украса, опаковка без съдържание.

   Всеки от нас е срещал тези съвременни бъбривци, които безразборно бълват дума след дума,без всъщност нищо да казват…наистина досадно.

   И за да не се превръщам в една от тях ще се опитам да систематизирам накратко мислите, които бушуват в ума ми по темата.

   Това ме кара да си спомня една много мъдра сентенция “Първо помисли, после говори”. Често се случва в бъбривото ежедневие езикът да изпреварва мисълта, първо да говорим, а после да осмисляме казаното. А изречената дума не може да се върне, с нея може да обидиш някого, да нараниш чувствата му - досущ като в приказката за мечката и лошата дума (лошата рана заздравява, но лошата дума не се забравя).

   Често се случва думите да вкарват човека в беля. Понякога баналната фраза “Имате право да мълчите, защото всичко казано може да се използва срещу вас” се оказва доста вярна и актуална, било то и извадена от обичайния и контекст.

   Оказва се, че езикът може да бъде и приятел и враг, според начина, по който го използваме. Трябва ние да го контролираме, не той нас. Трябва да овладеем изкуството му и да се превърнем в художници на речта си, да я обагрим и изрисуваме по свой вкус. Но най-важното е да се научим  кога да говорим и кога да замълчим, защото “Този, който говори сее, а който слуша събира жетвата.”

    И може би един от заветите на времето е, че мълчанието е мъдрост, злато, но днес вероятно по-ценно би ни било да се поучим от мъдростта на думите, от мъдростта на хората живели преди нас, от мъдростта на вековете. Тогава езикът може би ще бъде по-малко враг и повече приятел.