И стъпках думите, раняващи сърцето. Оставих ги назад в ехото, забравила, че ехото умее да връща с пълна сила.

Ушите са камбани, отразяващи болката.Очите са слепи, когато обичаме.

В сезоните са вплетени чувства с различни цветове, а често виждаме само в черно-бяло. Бялото е нежност. И невинност. Бялото е  плащ от свежест, когато сме щастливи.Тогава, тъгата не умее да побеждава младостта.Състраданието към хората надхвърля егото и се спуска като по ледена пързалка.Синьо, топло, с ухание и наслада... Финно по въздуха танцуват глухарчета. Омагьосани страсти, копнежи, надежди-в хармония. Лекота. Дори поривът на вятъра побеждаваш. Създаваш, но и си създател. Розово и жълто, зелено и пъстроцветно- пролетта.През един майски ден с дъщеричката ми се разхождаме покрай цъфналите дървета, близо до високите блокове, и гадаем. За мравките, за пчелите, пеперудите, калинките,за алените макове, полюшвани от тихия ветрец. За залеза. За аромата.И всяко буболече ни е приятел, а природата е възраждане.

И там, в едно малко кътче до сърцето, съм приготвила да разкажа приказка, да докосна страховете си, да стисна с юмрук тъгата и да я скрия дълбоко в земята.

Да дойде и синьото горещо лято, и там при морето,  и там, в планината, да броя с въздишка звездите, да се състезавам с луната, да съм смела като орлите....

И с кървавия залез, листата да зачервят бузи, после да пребледнеят в жълто и оранжево, за да осеят пътеките с топлината от своята шума.И ще има път. Пътят на откривателят, на пътешественика със зорките големи запомнящи се очи.

Вятърът ме носи и там, и тук, и наоколо, и така сменя посоките си, че ако реша да се скрия временно от ближния, ще отида да полегна върху някое високо дърво, с дървена изящна хралупа, гостувайки с любопитство на пъргавите катерички за седмица.

После с поклон от сърдечност и благодарност ще долетя до гнездата на щъркелите, ще размахвам ръцете си-криле и ще помоля Всемира: Вземете ме с Вас, в топлите непознати страни!

Аз вярвам!Вярвам, че ако човек пожелае да полети, ще бъде и птица.Птица по душа. С мисъл на сокол. Е, ще ми се присмее поредния татко Щърк и деликатно ще посочи вариант- отивай в кучешката колиба. Кучето, вярно на стопанина ,отдавна е напуснало дома си, защото охранява друго жилище-скъпа тузарска къща в полите на Рила.

Укривам се в предишната сграда, докато три ужасно крещящи котарака не нарушават поредното ми търсене на Аз.а.

Още не мисля да се прибера, затова продължавам към гробищния парк, избирам наслука парцел и лягам. Ще мра.

Лежа, лежа, ала тишината е нарушена от циганска глъч.От топлата златиста есен само единични листа са останали, полегнали по косите ми, кафяви като пръстта...

Облаците са красиви,  дъждът се усилва и мокри дрехите, лицето, ръцете...,а  гладният ми стомах прави компания на гръмотевичната буря.Отново бягство, по пътеката оставям кални следи...Погледът ми е премрежен, а сърцето бие до припадък. Накъде да тръгна? Как да намеря смислената хармония, когато думите са стенание?...Обичам ли или всеки ден е призрачно усилие да бъда себе си?!...

Имам дом, сигурно близките са запалили камината, а на масата ме чака обилна вечеря...детето ме е очаквало, но вече спи-тъмно е... Една свещ догаря едва-едва в стаята му....Решавам да отида, докато пламъкът не е угаснал съвсем, докато дъщеричката ми не се е пробудила с плач, докато любимият не е спрял да ме обича... Докато съм надеждна...

А може би съдбата ми е предопределена?...Уплашена сърна в гората от идващи ловци? Може би съм като пеперуда и огънят ще опърли крилете ми.... Мечтата е сива, реалността-е от бетон. И щом не мога да летя,бялото ще се превърне в червено, а червеното- в черно, като жалейка... Булчинската рокля все още е закачена в гардероба, при ненужните повехтели дрехи, покрита с паяжина от спомени, състарена и почерняла...

Тъгата маха с ветрилото си. В шепот се обръща викът от нежелани наранявания..... И сама съм, неразгадана като миналото. И камъчетата от грешки, поръсени от тежестта на везните, отразяват празния ми поглед....

Очите не виждат цветовете, ушите не чуват гласовете...

... Изгубих се!