Аз не съм крадец и никога няма да бъда. Макар че понякога си мисля, така съвсем хипотетично - ако бях крадец, какво ли щях да крада?! Мисля, мисля и само за едно нещо се сещам - за книги. Да, бих бил крадец на книги! Защото много обичам да чета. И понякога съм бил на ръба на кражбата - искало ми се е да открадна някоя по-стара и рядка книга, която вече я няма по книжарниците. Но са ме възпирали морални съображения, за да прекрача границата на позволеното. В такива случаи всичко се случва само във въображението ми - представям си как отивам в селската библиотека и я обирам...

Обирът протича по всички познати клишета на американските уестърни. Влизам по сред бял ден в библиотеката. Нося черен женски чорап на главата, в едната ръка държа чувал, а в другата голям кухненски нож. Крещя: "Това е обир!" Изплашените библиотекарки ми подават парите от събрания членски внос. Обаче аз крещя с една идея по-свирепо: "Не искам пари, искам всички романи на Достоевски, Шолохов, Ремарк, Уортън, Твен... И на Астрид Линдгрен!" Дали заради ножа, който размахвам, или заради Астрид Линдгрен - библиотекарките са вцепенени, гледат ме с отворена уста. Но аз имам готово клише: "Бързо, че губя търпение!" Подавам им чувала и казвам най-любимото ми уестърн клише за обир: "Движение, движение!" Жените започват да тичат напред-назад и бързо пълнят чувала с желаните книги. Дават ми го пълен - най-отгоре върху всички останали книги виждам корицата на "Престъпление и наказание"... Изтръпвам! Но вземам чувала и бягам. На другия ден вестниците излизат със заглавие на първа страница - "Пладнешки обир в библиотека!"

Следващият ми удар е в градската библиотека - там обирам само поезията. Ботев, Вапцаров, Смирненски, Яворов - цял чувал! "Лягайте на пода!", крещя и излизам с чувала. Този път заглавията във вестниците са още по-драматични - "Сериен крадец върлува из библиотеките в страната - не останаха книги за четене!" Журналистите даже ми измислят криминален псевдоним - "Черният библиотекар"!Защо пък черен ли? Заради черния женски чорап, който си слагам на главата по време на обир.

Лебедовата песен на криминалната ми кариера е, разбира се, Народната библиотека в София. Там отивам само заради една книга - "Приключенията на Хъкълбери Фин", издание от 1884 година. След този обир започват да ме наричат "Черният народен библиотекар" и ме обявяват за общонационално издирване...
Тръпки ме побиват като си представям тези неща. Какъв злодей можех да бъда! И то само заради едното четене на книги. Заради поезията и Хък Фин. Заради изкуството. Заради него, когато накрая ме заловят в този мой въображаем криминален живот, бих се изправил, завързан като Антъни Хопкинс в ролята на д-р Ханибал Лектър, за да отговоря на въпроса "Защо?"... Отговорът ми ще бъде: "Защото исках да чета и да живея като в роман!" И този отговор ще отекне с могъщо ехо в народното съзнание. Всички ще бъдат заразени от лошия ми пример, защото в България само лошите примери са епидемично заразни... Така ще настане едно четене. Голямо криминално четене на книги.

Какво ще кажете, а? Може пък точно по този начин да се получи националното просветно пробуждане. Да го направим тогава...
"Горе ръцете! Това е обир!"...