Плаче ти се и ти се пише. Живее ти се и ти се умира едновременно. Гледаш долната страна на листенцата на зеленото растение, което е обърнато към прозореца, а не към теб, и разбираш: то има повече нужда от светлината, отколкото от твоето присъствие. Хубаво е, че не му пречиш и дори му помагаш, когато го поливаш с вода. Цветето само по себе си не ти дава повод, но ти става тъжно. Внезапно се чуваш как си въздъхнал, без да искаш, полугласно: “Защо!?”
Ако имаше таланта и енергията да разбираш себе си, щеше да чуеш продължението на мислите си: “Защо непрекъснато се старая да разбера кое именно е Важното, а все се получава така, че нито успявам да дам на хората, които обичам, спокойствието, от което те имат нужда, нито успявам да пътувам и да живея, където и както искам... Искат ми се и двете и още не е късно, но ме е притиснало поредното взето внезапно решение, което си е присвоило главното "В" от думата Важно. И ето сега - решенията, а не смисълът им, ден след ден водят живота ми”.
Знаеш ли... Добре щеше да бъде в момента над теб да бдеше един по-толерантен и по-адаптивен Бог! Той щеше да те убеди много лесно и бързо, показвайки поведението ти отстрани, като в огледало, че правиш грешка, желаейки да изпълняваш мечтите си, докато всъщност играеш на ротативка! В тази омразна машинка ти пускаш пари, за да дърпаш ръчка и бедата е, че винаги би искал да го правиш. Ден след ден, решение след решение, ти даваш всичките си пари, за да можеш да се задържиш в играта и да имаш възможност отново да дърпаш ръчката.
Затова и така ти се плаче и толкова ти се пише. Студено ти е и ти е топло. Повърхността на ноктите ти е студена, но това не ти пречи да носиш ръкавици с отрязани върхове на пръстите. Зъбите ти са топли, защото са в устата ти, иначе също щяха да бъдат студени... Може би е време да се прибереш в своя дом, но къде е той? Може би е време да избягаш... но как да избягаш, когато нямаш дом? Дошъл е моментът, в който ти се струва, че най-хубаво ще бъде да спреш да мислиш и да действаш, но знаеш, че не можеш да останеш и да седиш и да се чудиш. Време е да спреш да се движиш, но е време и да престанеш да питаш, макар че си чувал, че умните хора насърчават задаването на въпроси. Мислиш че е дошъл момента, в който искаш да престанеш да дишаш, но не и да спираш да живееш... Трудно е! Трудно е да се промениш!