Убийствена болка

   Всяка нощ, щом затворя очи, в главата ми, в ума ми, идват всички лоши моменти, всяка мъка, всяка несправедливост. Всяка моя грешка е наказвана с милион още лоши неща. Всяка моя грешка е фатална.

  Някой път се питам: "Това ще спре ли някога? Ще се усмихна ли поне веднъж, без да ме боли? Ще разбера ли що е радост?" Въобще това живот ли е, щом след всяко добро, следват хиляда безпощадни и силни болки. Искам да не ме боли! Искам поне една нощ да чакам с нетърпение утрешния ден, а не със страх, че утре ще е още по-зле от днес! Искам да не плача всеки ден и поне за миг да съм щастлива. Поне за миг... Сърцето ми не може да бъде разбито, просто, защото то никога не е било цяло. Този страх, това обсебващо чакане и тази ужасна болка ме погубва. Вече забравих какво е смях и радост. Вече не вярвам в любовта и в щастливия край. Вече всичко е един мраз и една тъга за мен. С всяка сълза съществуването ми става все по-безполезно и безсмислено. Мисля, че няма да мога да издържа повече. Писна ми да се страхувам от хората и знам, че не мога да избягам от съдбата си, но това ли е тя? Това ли е великата и всеизвестна съдба?Ако е това, я мразя! Мразя съдбата си, защото с нищо не съм я заслужила. Какво толкова съм сторила, че Бог ми отмъщава по този гаден и болезнен начин? Защо всяка нощ и всеки ден трябва да се затварям в стаята си и да се самосъжалявам? Въпроси много, но отговори - нито един. Иска ми се да изкрещя на целия свят за моето нещастие, но нямам сили. Сама съм сред пустошта, където няма жива душа. Няма кой да ме спаси от този живот. Понякога ми се иска да бъда в ада, защото там едва ли ще е толкова лошо, колкото е тук сега.

  Веднъж ме блъсна кола. Аз се молех да съм мъртва, но не бях. Лекарите за пръв път виждаха оживял човек след такъв сблъсък. А трябваше да си отида от този жесток свят тогава... Защо оживях?Може би, Господи, болката ми те забавлява? Въпреки всичко не смятам, че бях толкова лоша, за да ми се случва всичко това сега.

  Болката ме изгаря отвътре. Нямам рани, а ме боли. Вие мислите ли, че има смисъл от такъв живот? Мислите ли, че е хубаво всички и всичко да са срещу теб и да те дърпат назад и назад? Всеки ден да се чувстваш ненужен на света и на обществото, че и на себе си? Не.

  Аз вече няма душа и цяло сърце, с което да чувствам. То вече е мъртво. Замърсено е от нещастие и наводнено от сълзи. Лицето ми е подпухнало, а тялото ми - отпаднало. Нямам желание за живот. Имам чувството, че някой забива нож в корема ми и реже всички части от тялото ми.

  Сърцето ми беше отдадено само на един човек, но той ме предаде, отиде си, забрави за мен и отиде при другата. Това също се измъчва, но странното е, че не буди дори жажда за отмъщение в мен.

  Изгубих вече войната с живота. Предавам се, не мога повече да се боря срещу това. Моля ви, приберете ме оттук или ми дайте смисъл да живея!