Истинските хора

               Техните очи няма да заплачат, ще заплачат душите им. Устните им няма да мълчат, а ще изрекат най-горчивите думи, които никога в живота си не бихме искали да чуем. Ръцете им няма да ни обвият  в  прегръдка, а уверено ще ни поведат в посока, която никога не бихме избрали.  Те никога не бързат, винаги имат време за кафе, слушат ни усмихнати и с уместните си въпроси честичко ни „приземяват”. Те никога няма да променят смисъла на думите си – напротив – винаги ще застанат зад казаното от тях. В словата им оглушително ще звъни ясният глас на Истината, на тази, която никога не може да бъде скрита, тази, която връща равновесието, възстановява баланса. Защо тогава  е толкова горчива? Защо наранява, цапа, руши и убива? Може би у всеки от нас е заложен стремеж към съвършенство, което Истината ни напомня, че не можем да притежаваме? Може би Тя е непреодолимият човешки копнеж по непостижимото и необятното? Затова ли толкова ни привлича? Така, както пеперудата изгаря в пламъка, и ние трябва да изгорим в Истината, за да се преродим по-чисти и по-смели?

              Тя няма да ни предаде. Ще стои заключена в тъмниците, за да запази човешкото ни достойнство, ще боледува вместо нас,  ще се задушава от умело усуканите ни примки, които нееднократно ще поставяме на красивата ú шия. Тя няма да ни изостави, търпеливо ще ни вразумява и ще руши ръждясалите окови на  закоравелите ни от болка души, ще разплита възлите на отчаянието, ще избистря мътилката на живота. Привлекателна и неустоима, тихо ще свие гнездото си в нечие светло сърце, ще се усмихва и ще гали, ще бушува и ще изпепелява, ще създава и ще руши.

                Те, истинските хора, няма да утешават, те ще създадат. Те, истинските хора, няма да питат – просто ще се появят. Те, истинските хора, няма да си отидат – ще оставят тревожния звън на чистотата си да ни води.