Изгубена
И ето пак стоя загледана в нищото и се питам "коя съм аз?", къде съм, къде е моето място в живота? Търся се, не се намирам, а сега накъде? Опитвам се да подредя мислите и чувствата си, но не мога. Заблудата е по-силна от мен. Вярвам в нереални неща не защото не знам, че са лъжа, а просто, за да вярвам. Да вярвам в добротата на хората, в истинското приятелство, в любовта - в несъществуващи неща. Държа се за илюзията като удавник за сламка. Стоя на разстояние от хората, заключвам душата си дълбоко в себе си и си изграждам щит от лъжи. Търся се, не се намирам, няма кой да ми помогне. Коя съм аз? Какво съм постигнала? Отличничка съм, не пълна, но отличничка и какво от това? Това прави ли ме по-добра, по-състрадателна? Не! С всеки изминал ден ставам по-груба, по-студена, по-безмилостна, по-подла и... мога да продължавам до безкрайност. Вече не съм онова слънчево момиче, което мечтаеше и се усмихваше, което лудуваше и не се интересуваше от проблемите. Сега съм същество, чиято единствена цел е да живее нормален живот, да скъса с миналото и да продължи напред. Но се страхувам, страхувам се да обърна страницата и да започна на чисто, защото знам, че ще бъда сама, както винаги съм била. Не съм нищо повече от едно самотно момиче, търсещо закрила, нежност и любов. Затова се вкопчвам в фантазиите на съзнанието си, защото самотата ме убива - бавно, но сигурно. Сърцето ми плаче, душата ми се разкъсва, но никой не вижда, защото аз го прикривам достатъчно добре, защото съм просто една актриса, просто една лъжкиня. Толкова добра, че излъгах дори себе си!
© Стефани All rights reserved.
.. но живота продължава , винаги ще се намери нещо, за което да се хванеш