Тихо пада снегът и през дрехите попива право в душата.
Кара я да мирише, да гние!
Символично, като коса през пръсти, хиляди посоки търсят път.
Отвътре – навън!
Аз съм точно малко по-истински от най-фалшивия.
Заледено е по пистата на слънцестоенето ми.
Миризма на забравеност като мъгла се пречка в краката.
Стрелям с трасиращи фрази, полуобмислени, а вече забравени...
Прав замръзвам.
Вертикално заспивам, абстинентно-морфинно, очаквайки устните й да ми покажат табелката EXIT.