Излияние

Вдигаш гордо погледа нагоре и си казваш: "Минало е вече той". Заличаваш образа
обичан. Не стена, а цяла крепост ти издигаш между вас с надеждата да го забравиш
и да го държиш далеч, да не ти навява повече тъга. Но сякаш не да ви разделя, а
да ти напомня за миналото, се издига тя. И не спират болката, сълзите, не умира
любовта. Човекът, с когото до вчера споделяла си най-прекрасните моменти, днес
ти носи толкова тъга. "Върви си" - казваш ти - "не си ми нужен вече!", но
сърцето наранено шепне: "Стой, поспри поне за миг, хвани ми пак ръката, прегърни
ме за последен път". Не искам последните ти думи, по-омразни от смъртта, да
бъдат: "Не си ми нужна вече!" Та нали до вчера казваше, че ме обичаш? Къде
изчезна пламъкът в очите, къде изчезна любовта. Още усещаш топлината на ръката
му, още чувстваш устните му. Копнееш за отминалите дни, за нежната му прегръдка,
за онези красиви очи и топлия им поглед, за онзи човек, който се изгуби нейде
във нощта. До вчера онзи прекрасен глас и шепнел най-сладките думи: "Обичам те!"
А днес? Днес стоиш сама, обляна в лунна светлина. Сълзи проблясват във очите,
тъгата впива се във теб. Самотата черна връхлита като ураган, обгръща те в
ледената си прегръдка... Но днес стоиш сама безпомощна, безмълвна. До вчера
единствен свидетел на любов красива, днес тя, Луната, е единствен другар в
самотата. Но идва новият ден. Слънчев лъч игриво гали ти лицето, тих витрец
разнася тежката тъга. Някъде в далечината птица пее чудна песен. И разлива се
усмивка - знаеш: "Повече не го обичам, няма повече тъга. Хубави били са дните,
ала аз ще продължа. И ще търся любовта!" Той вече не е господар на чувствата ти,
той не съществува вече, просто минало е той. Вървиш напред по пътя, търсиш
новите неща. Минава време, летят си дните. Заключила си спомените нейде в
дълбините на сърцето, рядко сещаш се за него. Но дори тогава, когато пуснеш тези
спомени на свобода, на трепва ни за миг сърцето - той вече не е никой. Вървиш по
пътя си, случайно срещаш новата любов - по-изгаряща и сладка от старата
изпепеляваща любов. Отново чувстваш се щастлива и споделяш пътя си с някой друг.
Но в един прекрасен ден на този път застава онази, старата любов и нещо трепва в
теб. Не го обичаш вече, но знаеш, че обичала си го преди и той ще бъде вечно в
теб мъничко обичан, независимо от всичко досега. Онова мъничко пламъче,
разгорено от моментите на опияняващо щастие, колкото и малко да е, вечно ще гори
и ще топли твоето сърце. И никой не може да го загаси, защото жив и споменът за
хубавото време, когато обичала си този човек, и когато си била обичана от него.
Трепва пак сърцето, ала влюбена си ти. Влюбена, но не в него, а в друг!