Изповед в множествено число
И наистина какъв е смисъла, когато няма смисъл? Защо ни е да отричаме, че още обичаме онова момче, което няма да ни донесе друго, освен разочарование? Защо трябва да се кълнем, че никога няма да се върнем, след като нещо отвътре така ни разкъсва, че всеки момент сълзите ще се превърнат в кръв? Защо ни е да държим до себе си любовта, която до скоро ни е изгаряла, но не за да я имаме отново, а просто така - да ù се порадваме, а след това да я изплачем до пресъхване на вече кървясалите очи и на сутринта да си кажем, че сме силни? Защо ни трябва да вярваме, че не сме били лъгани , когато фактите са се въоръжили до зъби с карфици и безмилостно ги забиват в очите ни? Защо я докарахме до там, че човека, на когото до скоро сме доверявали дори живота си, сега ни плаши до смърт? Защо продължаваме да се залъгваме с чужди устни, след като знаем, че не тях търсим? Защо не признаем най-сетне поне пред себе си, че май наистина ни харесва горчиво-киселия вкус на болката, която сами си причиняваме, когато знаем, че друго обяснение за подобно безразсъдно и самоунищожително поведение няма? Какъв е смисъла да обичаме, след като след всяка любов до такава степен е опустошено сърцето ни, са пресушени сълзите, празни ръцете и безчувствени устните ни, че не можем да познаем грозната гледка в огледалото? И наистина няма смисъл нещо да спре, след като все още намираме смисъла в него! И обратното - няма смисъл нещо да продължава, когато смисълът липсва! Трябва да спрем да вървим срещу желанията си, защото те са отмъстителни и ще ни преследват, колкото и да не ни се иска! А аз лично трябва да спра да говоря за себе си в множествено число!
© Преси All rights reserved.