Жената с чадърчето

     Пролетният дъждец се сипе като воден прах,

     Пълни и искрени желания, сред този толкова несътворен свят…

     Истински изгреви, самотни и останали…

     А тя  си стои под чадърчето, изпълнена от всякакви желания, застанала до тъмната сянка на някакъв затворен павилион за цветя и сякаш  искаше някого отново да очаква…    

     Пълни ли са сенките на моето минало или само си помислих така?…

     В полуздрача на гарата дори ми се стори, че лицето и е малко.

     Не можех да я разгледам по-подробно, но усетих нейното тайнство у себе си,   нещо  повече дори, отколкото трябва, но не можех да  си го обясня…

     Минах покрай нея, за да отида в отсрещната страна, където продаваха цигари и  нехайно я погледнах със скритото желание  да видя по подробно лицето й.

     Какво ли ме влечеше в скритата мисъл на тази жена?

     Тя съвсем бегло и безразлично ме погледна, но аз забелязах леката извивка на, изваяната бадемова коса, тънката фигурка, помислих си дори, че  сигурно е на  моите години, слаба, нехайно облечена, разведена или  отишла от мъжа си – и сега чака само някого, под този унил и така обречен пролетен дъждец…

     Сред цялото това безкрайно безмълвно пространство…

     Където някой, някъде…

     Или където всякога!

     дали все пак някого…

     ще иска да залюби?...

     А на мен през това време все така ми се иска да избягам от всичките си ергенски квартири, и от вечерните улици, откъдето отдавна   само примигват среднощни фенери…

     Но тази жена стои срещу мен, събрала почти целият пролетен дъжд под чадъра си, без да усеща запалените вече улични лампи и шума на разпъпилите се дървета край нея…

     Без да иска да е волна птица и да живее  толкоз сама,

     и се наслаждава на свободата, без  да се опива от нея.

     Не знам колко пъти се срещахме все там…

     Коя ли беше?

     И какво ли искаше от всичко това, което се случва по белият свят?

     Но ми стана тъжно, когато видях нейните бавно пристъпващи токчета на обувките, прескачащи локвите от дъжд, полюшващият се чадър, но тя бавно си тръгна.

     И със страх дори си помислих, че никога повече няма да я видя.

     Никога повече…

     С толкова уморено лице…

     Всяка вечер, като скитник я откривах, толкова далечна, на същият този перон, винаги сдържана, и привидно спокойна, и дълго очакваща някого до този павилион за цветя…

     И изведнъж разбрах, че и двамата очакваме ония, които никога няма да дойдат при нас…

     Но жената бавно мина покрай мен и после се изгуби сред светлините на големият град…