Казват, че любовта е магия. И сякаш преобразява хората. Казват, че любовта е чудо. Кара те да виждаш и чувстваш различно.
    Сещам се за една мисъл на Уилям Шекспир: "Живеят само влюбените, останалите просто съществуват". Колко прав е бил, когато го е казал! Та животът без любов нищо не е! И ако Елин Пелин в тази връзка възкликва: "Лула тютюн не струва", единствено мога да се съглася с него. Изкушавам се да използвам и цитат от поезията на Атанас Далчев: "И сякаш аз не съм живеел никога, и зла измислица е моето съществуване!" Защото животът без любов наистина няма смисъл. И защото животът без любов наистина е безцелно лъкатушене през дните.
    И тези дни изглеждат колкото дълги, толкова и еднотипни. Колкото скучни, толкова и безсмислени. Те не отминават. Те се нижат все по-тягостни. И все по-монотонни.  А някъде там -  зад ъгъла, под прозореца, на улицата - чака тя. Чака любовта. Тя винаги съществува. И винаги е красива. Красива и вълшебна. Нима има по-приятно чувство от "трепета" на пеперуди в стомаха? Нима има по-истинско изживяване от любовното отдаване? В книгите пише, че когато любовта те превземе, небето е по-синьо, тревата е по-зелена. Само така изглежда. И небето, и тревата са си същите. Просто ние се преобразяваме. Започваме да виждаме само лъчите на слънцето. Не и дъжда, не и бурите. И чуваме само птичките, които пеят. Пеят за безгрижието, за щастието и хармонията.
      Истината е, че любовта е невидима. Не можем да я чуем, не можем да я докоснем. Скоро гледах един филм. Красива романтична история между двама млади. Това не е толкова важно. Хареса ми сентенцията, която служеше за финал. И тя гласеше: "Любовта е като вятъра - не можеш да я видиш, но можеш да я усетиш". И е така. Абстрактна по своята същност, но действителна по своето дело, любовта е понятие, измерение, желание - невидимо оптически, неизмеримо практически, необхватно реално.
      Замисляли ли сме се защо е така? Имам предвид, защо животът без любов е нищо? Защото сме създадени, за да раздаваме любов. Защото любовта е най-преобразяващата и одухотворяваща сила на земята. И защото любовта е метеж. Метеж, потоп, феномен! Единствено тя е в състояние да преобърне нечий живот на 360 градуса. И само тя може да те накара да загубиш всичките си сетива, да забравиш къде си, кой си... Дори оглупяваме от любов. Раздаваме се целите. И умираме от желание да живеем. Да живеем и да обичаме.
     Казах, че любовта е метеж. Просто не знам да има друго явление, което помита сякаш земята под краката ти дори. Наричам я и потоп. Наистина не се сещам за по-ураганно и по-мощно връхлитане от любовното. Не те залива, облива те "до кости". Та любовта си е истински феномен. Изригвали вулкани, земетресенията разтърсвали до основи земните недра. Нищо красиво, нищо феноменално. По-скоро трагедия и глобални проблеми. Любовта разтърсва! Любовта изригва! Няма по-голямо разтърсване от това да се влюбиш. И няма по-прекрасно от това вулкан от любовни чувства да "изригне" в теб. Е, аз поне не се сещам.
     Тъжно е да си сам. Да нямаш с кого да споделиш радостите и болките си. С риск да прозвуча като проповедник, извършващ бракосъчетание, но любовта топли и дава надежда в трудностите. Тя е като катализатор на земното ни съществуване. Винаги ни показва посоката и смисъла. Едновременно с това е и стожер на вътрешните ни възприятия. Винаги ни спасява и опрощава.
     Всъщност за любовта мога да говоря много. Основната ми мисъл беше друга. Животът без любов нищо не е. Неоспорим факт! И няма нужда от повече доказателства и аргументи. В заключение бих си послужила с думите на Елин Пелин - животът без любов лула тютюн не струва!