Животът е непрекъсната загуба

    Защото Адам и Ева съгрешиха, като ядоха от плодовете на дървото. А после Бог прати ангелите да ги изгонят от Рая - да осъзнаят грешката си със загубата. И познаха загубата.

  Защо трябва а загубим и след това да съжаляваме? Колко трудно е да се даде еднозначен отговор! Сигурно е, че когато за пръв път се запитаме - „Какво е наистина да загубиш?", вече сме се изправили пред една от тайните на живота. Надничаме през открехнатата врата на  истината и недоумяваме „Какво е истинската загуба?" Пари, злато, спокойствие, радостни мигове, любовта на (и към) близки и далечни, хармония със самия себе си и със света около тебе? Първото (парите, златото...) дава уверености, прави човека силен, по-властен. Богатството обслужва сетивата ни. А другото (здраве, любов, хармония...) звучи някак абстрактно. Неуловимо е. Не може с ръка да се докосне, защото е отредено за душата ни, но болката, която усещаме след тяхната загуба, е много по-болезнена.

  Нещастие и страдание е бедността. Значи сме обречени и да нямаме. Да имаме пари и да нямаме чест. Да имаме злато и да нямае здраве. Да имаме скъпоценности и да нямаме съвест. Да имаме къщи и да нямаме спокойствие. И тогава всичко губи смисъл. Тогава? Не е  ли страшно да имаш любов, а да нямаш пари? Да имаш здраве, а да нямаш дом? И отново всичко губи смисъл. Какаво означава наистина да имаш? Нима трябва да имаш нещо и чак след като го загубиш, да осъзнаеш какво си притежавал? Да, май само тогава се сещаме и натъжаваме, когато вече го нямаме. Усещаме загубата, усещаме празнотата. Както сме го получили, така може и да го загубим. Това потвърждава тезата, че никой нищо не притежава завинаги, притежаваме го временно, а не като даденост. Както сме се сдобили с него, така и се разделяме. Колкото по-голяма е привързаността към даденото притежание, толкова по-голямо ще е страданието след това. Копнели сме, борили сме се и накрая губим постигнатото. Неблагодарно звучи, нали? Печелим едно, за да загубим друго - едно от правилата на живота. Вземаме едното за сметка на друго. И така вечният кръговрат се запълва с нови губещи и печеливши страни. Важното е когато губим, да го направим с достойство. Затова първо трябва да загубим, да се научим да губим. Да, това май е животът - да получаваме и губим, или обратното - да губим и получаваме. Случва се понякога да загубим, преди да сме имали. Тъжно, нали? Понякога ми се струва, че спирам да говоря и да остана сама със себе си, да си задам този въпрос, но не си отговарям никога с един и същ отговор. И да... и не. Няма еднозначен отговор.

   Вървим по пътеката на живота, утъпкан от други оставили отпечатъците си по него преди нас. Вървим и тъпчем, търсим себе си, а нямаме ли себе си - нямаме нищо. Всичко ще загуби "цвета си", ако не сме имали самите нас. Първо трябва да се намерим, за да загубим всичко останало, но по пътя на загубата да съумеем да съхраним същостта си. Дори и да загубим каквото и да е било, щом имаме себе си, ще имаме безкрайно много, защото материалното не е постоянно. Нищо тленно не е вечно! А себепритежанието е вечно, личността е вечна, любовта...

   Съдбата ни е дала най-ценното, а именно - самият живот, дава ни го и трябва да сме благодарни от нейния жест. Това е първото ни притежание, първата глътка въздух ни е дала, дала... а накрая си ги взема. Затова трябва да умеем да ги запазим по-дълго, защото върху това се изгражда всичко останало. Градиш, губиш, умираш. Страдаш в името да получиш и да си отидеш от този свят, може би затова се раждаме с плач, а не с усмивка, зашото  усещаме „мириса" на загубата  и смъртта...!