Животът на прага на смъртта

            Прагът на смъртта е относително понятие. Един се чувства „на прага” в секундата преди да скочи с парашут от 3000 метра или с бънджи от моста до Варна, а друг има това усещане с месеци, години, докато позната или непозната болест го убива, бавно и безвъзвратно. Има хора, които така живеят – ежедневно са на косъм от смъртта, а други просто решават и вземат смъртоносната доза хапчета, смятайки, че с това решават проблемите си. Взетото решение за самоубийство вече означава прекрачен праг, защото дори и тялом човекът да е тук с нас, душата му вече е мъртва, безчувствена, вече е Отвъд.

            Обикновено хората изпитват страх(опочитание) от Смъртта. Страхът е защитна реакция на човешката психика, не е нормално човек да не се страхува от нищо. Има хора обаче, които се подчиняват на страха, той започва да контролира живота им, да ги парализира в момент на трудност. Тези хора са слаби, те не умеят да надвият над притеснението си и с това усложняват живота си. В този смисъл страхът от смъртта е ненужен, безсмислен, опасен. Тя ще дойде, колкото и да не ни се иска, колкото и да ни е страх, затова няма нужда да тровим живота си с въпроси като „Ама кога?”, „Ами как?”, „Защо? На мен още ще ми се живее, не може ли да не...?” Не, не може. Умираш. Край. Нямаш избор, освен ако не се казваш Бог, а това ми се струва доста невероятно. Пред смъртта ти си никой, нея не я интересува колко си годишен, какво работиш и колко души те обичат. Тя просто те взема и те отнася Там, някъде. Както искаш го наречи – Рай, Ад (кой каквото си е заслужил), Нангиял и Нангилим („Братята с лъвски сърца”) или си го представи като две планети – на едната отиват добрите, на другата лошите. Само не изпадай в паника, когато усетиш полъха и. Не е страшно, ще видиш.

            Страхопочитанието от друга страна издава разум. Има не просто дълбок страх, има уважение, има разбиране, че Тя ще направи, каквото пожелае и ние, простосмъртните, нямаме право на глас. Смъртта е единственото неизбежно нещо в човешкия живот. Може да не завършиш университет, да не се влюбиш, да не родиш деца, но задължително ще умреш и ето защо страхът е излишен. Иска ми се да вярвам, че колкото повече уважение показваме на смъртта, толкова повече отдалечаваме момента на идването и, но засега нямам потвърждение.

            Животът на прага на смъртта е избор, отговорност, но понякога има и просто „момент на прага на смъртта” – катастрофа, техническа грешка, объркана доза хероин... Последното също е донякъде избор, защото от момента на пристрастяването си, наркоманът започва да живее на косъм от Прага. Донякъде и не избор, защото той вече е подвластен на наркотика, но все пак предпочита да експериментира опасно, вместо да се трови по-„безопасно”. Просто идва моментът, в който му се приисква да види какво ще стане, ако вземе още малко. Ами... всичко зависи от това колко е „малкото”.

            Много хора избират професия, която непрекъснато ги държи на косъм от Смъртта – полицаи, пожарникари, военни, пилоти и кой знае колко още други, за чието съществуване или за опасностите в работата им не подозирам. По-голямата част от тези хора са избрали риска, защото се чувстват достатъчно силни, за да овладеят страха си в нужния момент, но има и някой по-слаби, промъкнали се в техните редици. Скоро чухме за пилот на падащ самолет, който започнал да се моли – ето този човек не е на подходящата работа. Този човек не е достатъчно борбен, за да преодолее страха си и да спаси пътниците, затова не му е там мястото. На никого не е гарантиран живот до дълбоки старини, може да се случи всичко – катастрофа, престрелка, земетресение, паднал метеорит, какво ли не... Толкова опасности се крият в заобикалящия ни свят... Важното е да бъдем от онези, силните, които не показват страха си дори пред очите на Смъртта.

            Прагът на смъртта... Той може да бъде доста дълъг период, а иначе звучи почти като „прагът на вратата”. Създава илюзия за моментност, че е бързо, еднократно действие, но всъщност „прекрачването” може да продължи дълго, докато човекът се окаже целия Отвъд. В дългото прекрачване има лъч надеждица. Че някой се грижи за теб, обича те и няма да те забрави, когато си отидеш. Краят. Последната крачка. Тогава... докато дойде „тогава” прекрачващият се чуди какво има Там, какво се случва, има ли я Бялата светлина... На тези въпроси никой не може да отговори, затова и те се пораждат в ума на всеки, доближил края на живота си. Ако има възможност да разсъждава след това, ако въобще има разум, човекът вероятно непрекъснато ще се пита дали близките му не са го забравили.

            А може би отговорите са близо и търсещият човешки дух ще ги намери някога. Съмненията ще го отведат в паралелни светове, ще го накарат да открие и повярва в нови теории, да потърси миналите си образи. Може би прагът е една трансформация, може би не е единствен.

            Докато сме от „нашата” страна, нека ценим и обичаме живота си и това, което сме.