"Животът има такъв смисъл, какъвто аз пожелая да му придам" ( Паулу Коелю) - така би казал всеки истински оптимист. Дали да вярваш или не в подобно твърдение - имаш правото сам да решиш! Сам трябва да избереш дали имаш в себе си силата да вярваш, по вапцаровски, че "утре ще бъде (живота по-хубав,) живота по-мъдър" или я нямаш, и ще се хванеш в капана на живота и ще повярваш, че той е "пустота и мрачна безнадеждност"!
Хората - вчера, днес, утре. Хората - еднакви и различни. Ако някой реши да ги сравнява, не би му стигнало времето, отредено на земята! А гледната точка на всеки за живота все му изглежда най-вярната. Нещо, в което едните са прави, а другите не! Едните вярват и виждат нещо светло сред целия хаос от сивота. Другите, намръщени на живота, не умеят да извлекат нещо, за което си струва все пак да са на тази, иначе така мрачна и неприветлива, земя! И по този начин представени и дори противопоставени, и двата "отбора " са твърдо убедени в правотата си, а другите... те са просто безразлични.
В самата човешка природа е заложено да вярваш - в някого или в нещо. И примери за това много, и то още от най-ранните ни години. Здраво вкопчени за ръката на мама, всички вярваме, че тя не би ни пуснала! По-късно, вперили поглед в телевизионния екран, вярваме, че супер героите са истински! Но постепенно тази вяра във всеки и всичко започва да изчезва. Сякаш така сме програмирани: с всяка година ние губим част по част от своята вяра! Започва се от семейството - спираме да вярваме в подкрепата на мама и тати, но пък успешно се убеждаваме, че правят всичко само за да ни дразнят и да ни забраняват нещо! Спираме да вярваме и в телевизията, защото супер героите никога не се появяват в точния момент на точното място... поне не и когато на нас са ни нужни!
В тези "така важни" периоди, в които стъпка по стъпка опознаваме безверието, ни се изпречват другите. Те, със своите вечни усмивки, с убеждението си, че не това е най-лошото, с блясъка в очите, които винаги гледат с надежда напред към новото, следващото, и абсолютно сигурно, по-доброто! И срещата с тях е едно от най-трагичните неща, които могат да ни се случат. Защо? Защото другите тотално объркват представите ни за живота. Те са тези, които ни учат как да се усмихваме, когато сме забравили. Те са тези, които ни показват красотата и в грозното около нас - в ежедневните и делнични неща!
Ние, хората, наистина сме сложни същества. А доказателства за това има и в най-простичките неща от живота ни. Когато ни снимат, винаги се усмихваме. И това не е обвързано с моментното ни състояние или с искреността на тази усмивка. Може да сме потънали в собствената си безнадеждност, но чисто механично използваме лицевите си мускули в познатата и добре репетирана поза на усмивка! И все пак - едва ли има човек, който само да вярва и винаги да гледа от положителната страна на нещата. Е, това неминуемо води до мисълта, че няма и такъв, които винаги да е в разпра с живота и да възприема само негативно света!
Трудно е да си само в единия отбор - трансфери има винаги! Пък и в човешката психика е заложено и друго - много се затрудняваме при вземането на решения. Всеки избор е истинска драма в живота ни. С всеки избор търсим отговора на вечния въпрос "Да бъдеш или не..." Да бъдеш в живота си Хамлет! Какво по-хубаво от това! Нали безсмъртният Шекспир е казал, че светът е сцена и всички ние сме артисти! Бих добавила: А ролята - избирай сам!
Допада ми една мисъл на Валери Петров: "Имах мечта да имам часовник. Сега имам часовник, но нямам мечта." Горе-долу същото е и с нашата вяра... Способни сме да вярваме в нещо, което не можем да видим, да чуем, да вкусим и да усетим по никакъв начин, но често, когато вярата ни добие форма и цвят, и се насищаме и тя бавно, но сигурно започва да изчезва! А и сами сме казали, че "липсата на доказателство за съществуването на нещо не е доказателство за неговата липса"!
Трудно е да се реши кой от двата отбора е по-добър. И за жалост - никой не се ражда научен. А може би това е интересното на живота, че той винаги може да те изненада! Да промени цялостната ти представа за света и сложните процеси в него! Аз още се уча да гледам с надежда в утре, в утре, в утре и в утре, защото мисля, че е правилният избор, но как смяташ ти?
" Животът има такъв смисъл, какъвто аз пожелая да му придам"... да гледаш с усмивка, да вярваш в по-доброто и в по-хубавото занапред! А може и намръщено да чакаш винаги лошото и по-лошото! Но и за двата отбора началото и краят е един и същ. Състезанието започва с:
Градинка, пролет, май, цветя
скамейка, шепот сладък.
И сред цветята Той и Тя,
любов и тъй нататък.
И всеки стига до финала:
Наследници, камбанен звън
и яма сред цветята,
лопата, кирка, поп и кръст,
ковчег и без нататък.
(Р. Ралин)
© Някога Някъде All rights reserved.