Как искам...
1 min reading
Как искам...
Как искам да те помня все така...
Поразявайки ме с невинната красота на изгряващото слънце. Карайки ме да се смея само като си помисля за щастието в твоята душа. Бързайки да изживея нещо, което все още се е някъде там за мен, криейки се зад есенно листо. Не знаейки какво има в стария и прашен скрин, но бързайки да разбера...
Как искам да те помня все така...
Красиво питайки за невъзможните неща. Докосвайки най-скритите ми мечти само с движението на твоите устни. Карайки ме да се лутам в лабиринт от забравени спомени...
Как искам да те помня все така...
Продължавайки да се опитваш да промениш непроменимите неща. Познавайки начина на опознаване, но все още криейки се от неговото начало...
Как искам...
Как искам да не съм толкова объркана, не познавайки никой друг като теб досега. Как искам да знам къде си ти сега. Как искам да оставя в душата капчица от своята любов. Как искам да ти споделя просто колко много те обичам...
Ехото в стаята накара момичето да разбере, че никой не я чуваше... Никой не я чуваше, тъй като болката й бе станала толкова силна, че не можеше да изговори и звук повече... След малко в стаята влезнаха двама души и единият попита: - Кой се грижи за това болно момиче? - Тя си няма никой - тъжно отговори другият. - Колко тъжно - продължи първият - сигурно е умряла без спомен за нито един миг на радост с някой близък... Но никой не знаеше, че душата на момичето беше загаснала с мисълта за нещо много по-красиво от един миг на радост... Тя беше загаснала с една "мечта"... с една малка, но достатъчно топла мечта, за да стопли сърчицето на момичето... Макар мечтата й да беше за несъствущуващия принц, там някъде...
Как искам да те помня все така...
Поразявайки ме с невинната красота на изгряващото слънце. Карайки ме да се смея само като си помисля за щастието в твоята душа. Бързайки да изживея нещо, което все още се е някъде там за мен, криейки се зад есенно листо. Не знаейки какво има в стария и прашен скрин, но бързайки да разбера...
Как искам да те помня все така...
Красиво питайки за невъзможните неща. Докосвайки най-скритите ми мечти само с движението на твоите устни. Карайки ме да се лутам в лабиринт от забравени спомени...
Как искам да те помня все така...
Продължавайки да се опитваш да промениш непроменимите неща. Познавайки начина на опознаване, но все още криейки се от неговото начало...
Как искам...
Как искам да не съм толкова объркана, не познавайки никой друг като теб досега. Как искам да знам къде си ти сега. Как искам да оставя в душата капчица от своята любов. Как искам да ти споделя просто колко много те обичам...
Ехото в стаята накара момичето да разбере, че никой не я чуваше... Никой не я чуваше, тъй като болката й бе станала толкова силна, че не можеше да изговори и звук повече... След малко в стаята влезнаха двама души и единият попита: - Кой се грижи за това болно момиче? - Тя си няма никой - тъжно отговори другият. - Колко тъжно - продължи първият - сигурно е умряла без спомен за нито един миг на радост с някой близък... Но никой не знаеше, че душата на момичето беше загаснала с мисълта за нещо много по-красиво от един миг на радост... Тя беше загаснала с една "мечта"... с една малка, но достатъчно топла мечта, за да стопли сърчицето на момичето... Макар мечтата й да беше за несъствущуващия принц, там някъде...
© Гергана All rights reserved.
