Събудих се, облян в пот. Докоснах лицето си с ръка - съвсем без да го обмислям. Ръката ми беше обляна в кръв. Помислих си: "Дали не умирам?"
    Скочих от леглото и застанах пред огледалото - действително, навсякъде по мен имаше кръв. Започнах да търся рани по тялото си... очевадно нямах такива. Лицето ми бе някак застаряло - бях аз и не бях. Бях жив и не бях. Изведнъж усетих неописуема тръпка. Нещо различно.
    Минаха ми през ум какви ли не мисли. Мислех си само за смъртта. За това какво съм направил и какво съм оставил...!
    Или по-добре да не мисля поне веднъж за себе си, а просто да приема фактите. Кръвта продължаваше да се стича. Едри капки от нея падаха по земята, а скоро образуваха локва. Не ми оставаше много време.
    Не ме болеше, чувствах се блажен... краят наближаваше... Мислех си, защо да не оползотворя последните си часове, минути, секунди? Но си дадох ясно сметка, че няма да успея да направя всичко, което ми се иска. Тогава осъзнах колко време от живота си съм губил и колко съм изпуснал! Не пожелавам никому да е като мен. Девизът ми вече е: "Не изпускай хубавите моменти! Направи живота си различен".
    Върнах се в леглото. Ако не друго, поне да се отпусна и гледайки в една точка от безцветната стена, да си припомня грешките приживе, защото въпреки че бях все още жив знаех, че смъртта беше близо до мен. Не се страхувах, не обичах, не мразех, не изпитвах нищо човешко. Нищо, което някой простосмъртен е усещал.
    Пред мен минаваха като на кинолента всички грешки в моя живот. Вечно бързане - губене на време; безсмислени мечти - малко постигнато. Сега разбрах, че съм бил голям мечтател. Оказа се, че съм имал големи планове, но нищо не съм направил, за да ги осъществя. Към девиза си добавям: "Мечтай по-малко, действай повече!"
    Невероятно - колко пъти съм стоял пасивно и колко пъти съм помагал някому от чиста полза. А човешкото в мен колко рядко е проговаряло.
    Учех усилено - неочаквано видях своето незнание. Разбрах смисъла на книгите - те наистина са познание. Прибавяйки и това към девиза си, се получи нещо несвързано, дори безсмислено, защото така или иначе няма да мога да поправя неравностите в живота ми... и все пак: "Направи живота си различен, мечтай по-малко, действай повече... помагай от сърце, книгите са познание!" И бих добавил: "Навреме поправяй грешките си!"
    Омекнаха ми краката, не можех да се движа. Сякаш някой плъзгаше остър сърп по тялото ми. Това бе Смъртта, както във филмите я представят. Не смеех да си отворя очите, не можех да помръдна. Тя ме целуна, може би за последно сбогом или за добре дошъл? Чух "Добро утро" - явно бях на другия свят... отворих очи...
    Непрогледна светлина ме ослепи. След малко видях моето легло, моята възглавница. До мен стоеше може би първата, а защо не и последната жена. Май се бях върнал сред живите. Уплаших се, скочих от матрака и застанах пред огледалото. Нямаше и следа от кръв. Бях същият - без капка промяна... отново обичах, силно мразех, бях егоист и усещах всяка болка. "Всичко е било сън" - възкликнах на глас.
    Поздравът "Добро утро" не бе от Смъртта, а от "съседката" ми в леглото. А острите докосвания като от сърп бяха просто нокти.
    Но всичко беше истина. Смъртта ми поднесе завещание. Силни  усещания, силни думи и  многото истини  ме накараха да преоткрия живота си. Надявам се и ти да си преоткрил частица от живота си?