Колко е трудно понякога да разберем самите себе си. Уж знаем всичко което ни трябва и което някога ще научим и все пак се чувстваме, че не знаем нищо. Така се случва, че все търсим отговора някъде в миналото, като с това се опитваме да поправим бъдещето. А настоящето просто го игнорираме, ако не ни изнася. Всичките ни добри намерения понякога се оказват просто плод на алчността ни. Малка доза неосъзнат егоизъм, от които се опитваме да черпим сили. Толкова много бързаме да покажем всичките си добри страни, че дори не оставаме за минутка другите да подишат малко чист въздух и да искат да разберат поне половината от нещата. А когато малко по малко го осъзнаем, рядко има някой насреща, който иска да узнае още малко. И тогава... за съжаление е късно. Опитваме се да погледнем в миналото, да поправим бъдещето и така, безкраен кръговрат от мисли. А мислите, когато не се споделят, имат навика да ни объркват, побъркват, да ни карат да правим непонятни неща. Извиненията не винаги ще ни помогнат, но пък няма и да навредят, при условие, че не забравяме, че всичко, с което се прекалява ни вреди. За това – всичко с времето си. А дори когато си кажем „Дано да е до скоро”, вече сме една крачка по-напред от колкото сме си обещали да не сме само преди минутка. И така до...