Кичът като симптом

В културата на потреблението показността и кичът заемат немалко пространство в манталитета и ценностната система на определен кръг от хора, които са поддръжници на този модел на мислене. Тук определящо е количеството, а не качеството. Реакциите и публичността влизат в противовес с това, което предлага естетиката, а именно – поглед отвътре, безшумие, ненатрапност. Тя не се вписва в потребителския и консуматорски дух, в културата на масовото и посредственото, а напротив – следва свой собствен наратив. Противно на кича, естетиката няма за цел да прикове вниманието чрез помпозност и преувеличеност, а чрез разбиране, проникновеност и мисловен процес. Точно това я прави безпретенциозна, непринудена и неразбираема за масовото око.

Кичът е своеобразен портрет на лесносмилаемата материя, облечена в преувеличеност, чиято цел е мигновено да привлече вниманието на масовката. В този ред на мисли всичко, което буди или отприщва някакво ниво на размисъл и самосъзнание, задължително не се вписва в тази редица. В противен случай биха се разхлабили нишките, които крепят консуматорската интенционалност.

Другоизмерната природа на естетиката плава в стихията на двусмислието и дава поле за изява на онзи, който се среща очи в очи с нея. Тя не търси разбиране на всяка цена и е наясно, че вникването в дебрите ѝ не е хапка за всяка уста.

Тя не афишира театралност, а задава въпроси, търси конфронтация и диалог. В съвремие, в което господства нуждата от внимание, естетиката се възприема като заплаха. Доктрината на този вид мислене се крепи върху безшумие, вътрешен диалог и мяра. Именно защото не се вписва в шумната „плеяда“, одобрението и разбирането са рядкост.

Кичът се надява на публична видимост и материалност в мисленето, докато естетиката разчита единствено на дълбочина, интелект и интроспективна насоченост. Разликата между двете опира до различни нива на възприятие и стойностно виждане.