Сняг. Бяло. Снежинките се вливат в кръвта ми. Сняг. Заменила съм чистия въздух с химически.

Мъгла. Подавам ръката си през прозореца. Пръстите ми изчезват. Бийтът на онзи микс се слива с белите пресечени линии на пътя.

Бяла линия. Сняг. В кръвта ми се извършват пагубни химични реакции.

Обичам. За малко. Неистински.

Мъгла. Пътувам. Аз съм. Истинска.

Групата ни посреща. Усмихват ни се. Аз съм пришълец. Антрополог. Изследвам поведението им. Усмихвам се вътрешно, без да им се присмивам. Знам какво мислят. Какво ги ръководи.

Разбирам, без да бъда разбрана. Пътешественик.

Никога няма да си сигурен с мен.

Обелки. Иска ми се да споделя с някой, а всъщност се радвам, че отново пиша. По онзи начин.

Знам кой си, читателю.

Кликнал си на блога ми, телепортирал си се в моето лично, светло пространство, защото съм го оставила в Skype или във Facebook, за да го прочетеш.

Насочвам те. Водя те през живота си. Напълно открита.

Теб ти харесва така.

Воайорството отдавна се е превърнало в религия и аз съм нейна жрица.

Напоследък сънувам. Теб.

Напоследък бягаш от целия поток информация, с която те заливам. Аз съм твърде много от всичко и това те плаши.

Разбирам и все пак вярвам в съдбата и вярвам, че нищо не ни е предопределено.

Вярвам в теб. Обичам те. Понякога. Понякога истински.

Сняг. Толкова много сняг, разпределен в неравни бели линии по стъклена маса.

Усмихвам се скрито на отражението си в огледалото. 02:51. Рано е. Изгревът още не е дошъл за нас, за да ни превърне в неравни линии по несигурния поток на живота.

Никога няма да бъдеш сигурен в мен. Никога.

Довери ми се.