Легенда на лондонския дъжд
Интересна история се разказва в този град. Побъркан, пренаселен град. Безчувствен със сивото си валящо небе, мокрите, кални улици, забързаните и празни хора. Точно тези хора изненадващо разказват една от най-чувствените истории...
Седи в тъмното едно самотно момиче. Минава 3 през нощта, но не може да заспи, защото мисли за толкова много неща. Уж е голямо момиче, а всичко до този момент се губи, чувства се като преди първия учебен ден. Знае, че предстои нещо важно, всички ù го казват, но не знае какво точно. Знае, че ù предстои да научи нови неща, да се промени, да порасне... но нали беше пораснала? Явно това е поредният кръговрат в живота.
И седи си това момиче, така самичко, сгушило се в завивките и си представя, че не те я прегръщат, а някой е до нея. Някой гали дългите ù коси и се радва на всяко нещо, което тя е. Някой, който приема и въпреки нещата, които тя е.
Всяка нощ е такава, трудна и самотна. Студено е, защото няма какво да сгрее душата ù. Монолозите ù са изтощителни и в някой момент от дългата нощ слабото ù телце се предава... и заспива. Само.
Идва новият ден. Но дали е нов? Той е просто същият. Събужда се нашето момиче, но няма желание да напусне прегръдките на завивките, защото само това я прегръща. Стане ли, трябва да посрещне света. Отново сама. Да се преструва, че е силна, да се преструва, че е щастлива. Така минава целият ù ден – в преструвки и лъжи. Лъже себе си, че е добре, и сама не си вярва. Лъже всички. Изморителен е и денят ù, през който е тровила тялото си и съзнанието си с лъжи, празни надежди, цигарен дим и алкохолни градуси. Пие, за да заспи по-лесно, но и това не ù помага.
Няма кой да я изслуша и кой да я разбере, влиза в самотната си стая и вижда празен лист. Намира химикалка и решава, че това е единственото, което ще може да сподели мъката ù. Намира утеха всъщност в себе си.
Започва да пише писмо, без получател. Нима е нужно да го адресира? Нима човекът, до когото това писмо никога няма да бъде изпратено, не е наясно, че за него е писано? Не пише и дата. Би било неуместно, защото писмото би заприличало на детска драсканица. Писмото би се отнасяло за всеки ден от живота ù, ще се налага да задрасква само датата и да пише днешната.
Пише писмото си като монолог (нещо, в което става все по-добра). Монологът на тъжната ù душа...
„Да, обичам те... мисля, че наистина те обичам. Ти го знаеш. Може и да се заблуждавам, но се убеждавам, че е така, защото никога не съм се чувствала по този начин. Никога не съм била по-силна от сега и по-слаба. Никога не съм била по-сама, никога не съм била наистина с някого друг. Никога не съм била по-смела и никога не съм се страхувала повече. Никога, до сега...
Силна съм, защото продължавам да живея без ти да си до мен, и съм силна за двама. Когато ти си слаб, аз ставам още по-силна, стараейки се да съм нещо, от което имаш нужда. Ще бъда толкова силна, колкото ти имаш нужда да бъда... но и съм слаба. Слаба съм, защото без тебе едва ли бих намерила сили да отворя очите си. Слаба съм, защото пред погледа ти губя разума си, губя думите си... ставам кукла. Кукла, с която ти можеш да играеш. И те оставям да си играеш, като се убеждавам, че така ще те задържа до мен. Слаба съм, защото се оставям да ме контролираш, дори без да осъзнаваш, че го правиш. Сама се контролирам... заради теб. Така си влезнал в мислите ми, че дори не е нужно да ми казваш желанията си, аз вече мисля с теб, живея за теб... а за мен дали някой някъде живее?
Сама съм. Буквално и преносно. Сама съм с празната стая, с тихата си тъжна музика и наполовина празния лист, чакащ да бъде написан. Чакащ като мен да бъде изпълнен с чувства, да усети, че е полезен, че е на този свят, за да прави това, за което е създаден. Но пък и не съм толкова сама, защото пак мисля за теб. Мечтая за теб, броя дните и часовете, когато ще си до мен... а и дъждът ми прави компания – плаче с мен. Не искам да спира, после само аз ще остана да плача. Нека поне в това не съм сама. Затова обичам градове като Лондон, плачеш ти и той с теб... хората дори не забелязват сълзите ти, криеш се под черния чадър, правиш се, че бързаш за някъде, преструваш се отново, и всеки така около теб. Бързат хората, всеки сам по пътя си, а градът плаче... обичам този град.
Смела съм, а може би наивна? Иска ми се да наричам смелост глуповатия начин, по който мечтая, че и ти ще ме обичаш. Смела съм пред себе си като се убеждавам, че един ден ще видиш в мен човек, не само с който си заслужаваш да бъдеш, а когото обичаш истински и безрезервно. Мечтая как любовта ти към мен ще е поне на половина моята към теб. След всички промени, които ще се наложи да претърпя, по детски мечтая как един ден ще съм някого, който ще те кара да искаш да си по-добър човек. Смела съм, защото се изправям пред разочарованието да ти казвам думите „обичам те”, а ти да мълчиш... добре, че поне не ме лъжеш... а да знаеш само, че повече боли, когато ми ги казваш празно, без да ги чувстваш. Когато са просто отговор на моите думи... тогава истински боли.
Страхувам се обаче дори повече, отколкото съм смела, да прекратя тази игра, в която аз съм куклата. Страхувам се, че някоя сутрин ще се събудя и няма да сме заедно, макар и така, както сме сега – аз със теб, защото само така ще живея истински, и ти със мен, защото е добре така. Сигурно си се изморил да търсиш по-подходящ човек за теб и си се примирил с мен. Колко жалко... Сигурно си с мен, защото си сигурен в любовта ми към теб, знаеш, че няма да те предам, ще прощавам грешките ти... колко ли дълго обаче ще мога да продължа така да те обичам сляпо? Може би завинаги. По-важен е въпросът колко ли дълго ти ще издържиш така – да ме прегръщаш насила, да ме гледаш престорено и да лъжеш, когато ми казваш „обичам те”... колко ли време ще ти е интересна малката кукла, която тихо те чака да забележиш, че е човек?
Не трябва може би да съм изненадана, че те обичам повече, отколкото ти мен... така е винаги – единият обича повече от другия и може би трябва да съм доволна, че съм намерила някого, на когото да дам любовта си, но ето, пак си вярвам глупаво, защото знам, че на този свят има истинска и чиста любов... нужно ми е да вярвам, че един ден ще ме обичаш...
С всяко действие те моля „обичай ме”, всяка мисъл е за теб, всичко, което съм аз, е за теб... и сега ти решаваш, че съм заслужила малко любов, по-добре е да ме залъжеш, все пак малко ми е нужно, вместо да ме нараниш. Все пак си добър човек, не би наранил някой, който толкова те обича, нали?
Съжалявам се, защото не съм човекът, който чакаш. Не съм всичко, което искаш, но вътрешно знам, че когато намериш „твоя човек”, просто ще останеш с него. Тя ще е много по-добра, сигурна съм, и може би ще си много по-щастлив. Единственото, което ме държи е, че докато намериш този човек, ще съм те накарала да ме обичаш. А може би аз ще съм се превърнала с този човек... и пак заради теб...”
Така момичето си пише цяла нощ, сълзите ù падат върху листа и размазват някои от буквите, но когато намират писмото ù, пак успяват да разчетат всичко. Намират прозореца отворен. Защо не го е затворила? Толкова силно е валяло предишната нощ. Странно. Не знаят кое е това момиче, не могат да разберат. Та нима само едно момиче в този град е безутешно влюбено? Може да е всяко. Не намират нищо в празната стая, която да ги доведе до човека, писал писмото. Решават да публикуват писмото в градския вестник с надеждата, че някой ще се отзове. Но не става така. Става нещо по-хубаво. Писмото стига получателя си. Но как завършва историята, никой не знае. Всеки път, когато вали, сякаш наново се разказва историята, но падащите капки дъжд пречат хората да чуят края. Само момичето и получателят знаят. А може би момичето още седи в някоя тъжна стая и пише писмата си... на отворен прозорец, за да не е сама, докато плаче...
Защото тя няма да сложи край на историята, тя ще чака получателя. Ще го чака, за да го попита:
„Как завършва нашата история?”
Лондон,
20 ноември 2009 г.
© Виктория Иванова All rights reserved.