Лудостта е като гравитацията. Просто трябва да бутнеш... или да бъдеш бутнат от някого. Започваш да падаш по безкрайна спирала, която води в ада. Независимо какво правиш, ти просто пропадаш все по-надолу и по-надолу. Самият ти се променяш. С всяко пропадане, част от теб умира. Една крачка назад, всеки опит да се измъкнеш, да изпълзиш нагоре, те води все по-надолу и по-надолу. Пропадаш.

Всяка секунда те отделя от спасението... ако изобщо има такова. Просто падаш и падаш и падаш... Главата ти се замайва, чувстваш се странно... и един ден се събуждаш и откриваш, че си напълно различен човек. Просто ставаш от сън, обличаш се... и го осъзнаваш. И колкото и да е странно... се смееш. Смееш се на себе си. На предишното си аз, на грешките, които си правил... и започваш нов живот? Колко... изкушаващо. Но не всеки разбира какъв дар може да бъде лудостта. Много хора се страхуват от нея, мислейки, че тя ще ги промени прекалено много. Грешите, мили мои. Лудостта променя хората, да. Но в повечето случаи към добро. Просто игнорирате света... живеете в свой собствен, изграден от вас самите. Свят без болка, без страдание. Не звучи ли добре? Много хора си мислят, че това е лошо нещо. Че бягството от реалността е нещо едва ли не гнусно. Но не е така. Това е най-сладкото нещо, което ние можем да постигнем. Но разбира се, вие не ми вярвате... Защо ли да го правите? Аз съм просто един луд...