Мамка му и живот скапан. Всичко е толкова несправедливо и нелогично. В музиката е истината! За мен тя е двигателя на живота,а след не я е любовта... Това е моят начин на живот... на седемнайсет години съм и наблюдавам как всеки върви, навел глава и живее живота си еднообразно,в търсене на материална облага,без да се замисли колко далеч по-важни и стойностни неща има. Въпрос: Къде отиде романтиката? Питам! Забравили сме всички ония малки и дребни жестове, които са много по-способни да ни направят по-щастливи и по-добри. Интересуваме се главно от големите неща, от масивните неща... но всъщност за какво са ни всичките тия пари, щом приятели нямаме дори. Всеки гледа в "чинията" на другия и когато види, че другия е по-добре от него, вместо да го насърчи да продължава в същия дух...му завиждат и му пожелават нещо кофти да му се случи.И ако стане нещо лошо се радват.. Нищо не можем да вземе с нас там горе... С пари можем да си купим къща, но не и дом; книга, но не и образование; легло, но не и сън; храна, но не и апетит; лекарства, но не и здраве; по-луксозно място в гробището, но не и на небето... Е, питам аз, каква е тогава ползата от материалните неща и защо много голяма част от хората като видят примерно 5000 лв. им се разтреперват ръцете? Просто такава полза за мене няма! Ако живота е цирк, ние сме клоуните: всеки със своята роля, всеки със своята маска... изиграваме си ролите и друг идва на нашето място... Какъв е смисъла да съществуваме, като нищо не правим относно човешкото съществуване? Измисляме какви ли не глупости... и с каква цел? Пак с цел - по-голяма печалба на пари... жалко нали...Много хора се преструват на някои, които всъщност не са... Включително и аз, но при мен нещата са малко по-различни... Аз търся реализация в музиката... чрез нея търся хората, истинските... Търся ги защото именно с тях искам да си изкарвам времето прекрасно и съм готов на тях да разкрия себе си, за момент да махна маската...
Обичам, когато душата ми плаче и аз да плача с нея... но толкова съм наранен от момичета, че вече дори не мога да плача... Обичам да плача, когато виждам, че нещо(било то при мене или при някои друг) не върви... Вече осъзнах наистина какво означава да си коравосърдечен, да си със ледено, да си със каменно сърце, дори без сърце... Сядам си вкъщи на бюрото и започвам да се връщам назад във времето, препускайки през разни пъстри спомени... слушайки онези песни, на които обичам да плача, но, уви, вече не мога да плача...
© Психо All rights reserved.