Полетът на приятелчето от детинство пробуди заснежените спомени и разяри облаците над пропадналия мътен хоризонт.
Бягството на малкото птиче прогони навъсения дим от тухлените комини.
Идващото гъвкаво тяло ме викаше чрез трептенията на телеграфните жици и с ядосаното буботене на далечния вятър.
Полетът на приятелчето от детинство хладно заостри зеленикавия ми поглед, усещайки настръхнало приближаващата опасност. А гъстите мигли зазвъняха от уплаха...
Малко птиче, не умирай в полегатия устрем за покой!
Не умирай, мое птиче, летящо с наранени крила! Не падай от болката, осакатила пъстрите, многобройни пера!
Не загивай, приятелче свидно, от ножа човешки, кацни за малко на дланта ми от жажда пропита!
Не тръгвай, мое птиче, сърцето мое блуждае по безметежното сиво ято и копнее за още надежда!
Малко птиче, не спирай да дишаш, защото душата увяхва, а устните финни-кървят от пламъка див!
Не отивай далече по пътища чужди, мило приятелче, погледни насам - тук съм аз!
Очите са притворени, мое пти ...